Вероятно мнозина от вас, след като са хвърлили поглед върху заглавието, са преживели нещо като дежавю. За кой ли път се завръщаме към дискусионния въпрос – нужно ли е въвеждането на задължителни часове по религия в училище, или не?! Разговор, по който тъпчем на едно място вече над 20 години. Помним и голямото шествие през 2010 година, и споровете по различните концепции за конфесионално и надконфесионално обучение, и анализите защо липсва воля от страна на този или онзи министър на образованието… Но си струва да се завръщаме към въпроса тъкмо защото той е решен в голяма част от европейските страни, където обучението по религия е сред задължително избираемите часове в образователната програма (с уговорката, че е наличен избор и за неконфесионално обучение, например под името „Етика“, или на „конфесионално кооперативен подход“ – часове, в които се преподава например християнското учение от гледна точка и на католицизма, и на протестантството).

Известно е, че още от около 4-годишна възраст детето започва да задава екзистенциални въпроси, свързани със смъртта, смисъла на живота и устроението на света и човека. Защо не освен със семейството то да ги обсъжда със своите съученици и учители в часа по религия?! Помня, че веднъж в процеса на обучението си за преподавател по религия трябваше да разкажа пред децата от втори клас на едно столично училище историята за Мойсей, който бил оставен в кошче в тръстиките на речния бряг, за да бъде спасен от жестоката заповед на египетския фараон. Най-хубавото от този час бе това, което се случи извън предвидения от мен план за урока. Бяха ми отправени доста конкретни въпроси за решението на Мойсеевата майка. Урокът преля в разговор за сложните и почти невъзможни житейски избори, за жертвата и страданието, за това какво е да имаш призвание и да бъдеш избран…

Всъщност дали изучаването на християнство в училище ще направи българските деца по-духовни хора и осъзнати вярващи – не можем да предвидим, но е вероятно те да станат по-знаещи за основните принципи и влиянието на християнския светоглед и култура, залегнали в сърцето на Европа. Или най-малкото – ще се минимализират предположенията, че на Рождество празнуваме „подаръците на Дядо Коледа“ или „май беше рожденият ден на Някого...“, а причастие и изповед има само в историческите сериали…

Повод да повдигнем отново темата е една добра новина, която бе оповестена в началото на септември – МОН окончателно одобри нови учебници от 1. до 7. клас по предмета „Религия – християнство-православие“, предложени от Светия синод на БПЦ, и от тази учебна година българските ученици вече могат да учат по тях. При заявка от страна на учители и директори те ще бъдат предоставяни безплатно. С инициативата по изготвянето на учебниците се зае Културно-просветният отдел на Светия синод, под ръководството на Ловчанския митрополит Гавриил, а екипът по проекта включва десетки експерти – богослови, педагози, редактори, фотографи и художници.

За новите учебници като значимо събитие разговаряме с доц. д-р Мариян Стоядинов, преподавател по догматическо богословие в Православния богословски факултет на Великотърновския университет, който е и главен редактор на новите издания.

Когато през годините сме говорили за въвеждането на задължително обучение по религия, като че ли погледът ни е бил насочен най-вече към волята на политици и управници, но не по-малко важният въпрос е – има ли желание за това от страна на обществото, на родителите. Чувала съм немалко гласове, че това е не само „архаично“, но и „ненужно индоктриниране“, което няма място в държавната система на образование...

Образователната система е консервативна по дефиниция. В същото време тя постоянно иска да бъде модерна. В първи клас, примерно, децата не учат „Трудово”, а „Технологии и предприемачество”. За да се наложи нещо в системата, то или трябва да е удобно-познато – както традиционните общообразователни предмети, или да е модерно. Православното християнство обаче нито е удобно-познато за българската образователна система като Математика и БЕЛ, нито е достатъчно модерно като „Компютърно моделиране” (3. клас) или „Гражданско образование“. Затова системата се стъписва пред каквато и да било форма на обучение по религия.

Обществените нагласи са другата страна на същата монета. Ако православното християнство е само архивен феномен – като египетските пирамиди, примерно – тогава никой не би трябвало да се страхува от индоктриниране. Ако пък православното християнство е в състояние да индоктринира, значи не е само „архаика”, а някаква жива реалност. И в двата случая да обърнеш гръб на такъв солиден цивилизационен пласт, при това с актуална значимост, е съзнателно самоподценяване. Аз лично се съмнявам, че обучението по религия ще индоктринира някого, ако той не го иска с цялото си сърце, така както и обучението по БЕЛ досега не е направило от всички ученици нобелови лауреати по литература.

Кои са най-големите достойнства на новите учебници? В публикация на официалния сайт на Патриаршията тяхната поява е наречена исторически напредък за православното образование в България...

Към днешна дата са публикувани учебниците от първи до седми клас включително. Общият обем е близо 900 страници. Преминали са през всички етапи на проверка и оценка от МОН. Това означава, че всеки урок, всяка илюстрация, всяко изречение дори е съобразено с нивото на децата и с държавните критерии – както методически, така и съдържателно. В най-новата ни история това наистина няма аналог. И оценката е както за българската образователна система, така и за църковната просвета в най-широкия смисъл на израза. Просто нямаме друг подобен образователен масив от текстове, задачи и илюстрации, който последователно – от звуковите модели до самостоятелните творчески проекти да полага такъв фундамент от знания.

Трудно ли бе за екипа, изготвил учебниците, да намери баланс между предлагането на основни знания за православната вяра и срещата с благодатния опит, така да го наречем, с дълбочината на духовните послания и същината на християнската етика?

Всеки от хората, ангажирани в екипа, има както академичен, така и църковен опит. И в двата случая смирението (съзнанието за собствения лимит) и чувството за дълг са условие, без което не може. Всеки си дава сметка за висините на знанието и опита, до които само сме се докоснали. Ако сме направили така, че и най-малките да научат нещичко за тези висини, значи сме си свършили работата.

Дали учебниците биха били полезни и за децата в неделните училища? И всъщност не е ли достатъчно духовното възпитание в семейството, в енорията, вместо да настояваме за обучение в училище, защото както би отбелязал някой – вярата е личен, а не обществен въпрос?

Вярата, разбира се, е личен въпрос. Но грамотността и образоваността е обществен въпрос. Виждате какви усилия полага държавата, за да вкара в училище онези групи ученици, за които последните две неща не са приоритет. В този смисъл религиозната грамотност, познаването на мотивите, формирали нашата самоидентификация като народ, има за алтернатива неграмотността. А когато тази неграмотност е системна, тогава ничия вяра няма да е в състояние да компенсира подобен обществен дефицит. Пак ще подчертая – тук не става дума за личната вяра, а за обществената грамотност.

Що се отнася до неделните училища – учебниците определено ще са полезни, стига да се следва ритъмът на училищното образование. Със сигурност ще бъдат от полза и за по-малки, и за по-големи. Предимството в случая е не просто в осигуряването на информация – последното всеки любознателен читател може да намери и в интернет (между другото, учебниците са достъпни и онлайн[1]). Предимството е в подредеността и последователността, в която се разгръща ветрилото на познанието, а също и в диалогичния формат на общуване. (...)

[1]Вж. https://bg-patriarshia.bg/textbooks