ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ И СЕКУЛАРИЗАЦИЯ НА ЦЪРКВАТА
В границите на западната цивилизация, които са граници на нашия живот, т.е. на нашия съвременен начин на живот, връзката между онтология и История – оправдаването на историческите процеси и на обществените формации въз основа на онтологически възгледи и начала – е понятно и убедително в много малка степен. „Езикът“, с който разполага тази цивилизация за интерпретацията на социално-историческите процеси, обикновено се изчерпва с причинно-следствената връзка между феноменологията на симптомите, от една страна, и възможно най-голямата „обективност“ на социологическите фактори, от друга.
По същия начин днес фактът на „секуларизацията“ на църковния живот – на подчиняването му на условията на живот, които културата на индивидуализма и консумативизма налага – се интерпретира единствено чрез съотнасянето на тези условия към конкретни стари, но и нови конюнктурни форми и социални формации. А понеже такъв един подход не е съвсем чужд на самата секуларизация, би било полезно при изследване на нашата тема да разгледаме в началото в резюме интерпретационната схема, която ни предлага социално-историческата теория.
За начало на секуларизацията на църковния живот обикновено се сочи признаването на християнството като официална религия на Римската империя (religio imperii). С това признание се замъгляват и почти изчезват границите между общността на верните и „света“ (в библейския смисъл на думата[1]). Църковното тяло, което е въплътило харизматичното единство като изповедание и свидетелство на истината в „света“ на разчленените индивиди, сега се асимилира и се отъждествява с общественото цяло, което не представлява харизматично и апокалиптично единство, а само културно-политическо единство или единство на институционалните конвенции. Клирът престава да бъде глава на видимото единство на тялото на верните „по образа и на мястото“ на Христос, а се вписва в светската професионална йерархия на публичния живот, „по образа и на мястото“ на светските чиновници в общественото цяло: епископите и презвитерите на евхаристийното събрание се превръщат в първосвещеници и свещеници на държавната религия.
Самата истина на Църквата, истината на общението на лицата, истината на Троичния начин на съществуване, който се разкрива с Въплъщението на Словото, все по-често се разбира от мнозина като тясно религиозно учение с утилитарен характер, което цели етическото „поправяне“ на индивидите в общественото цяло. Границите между живия квас на Църквата и мъртвата преграда на света се превръщат постъпателно в обективистична морална оценъчност на индивидите: „добродетелни“ християни и „грешници“ християни, зилоти и топлохладни, консерватори и либерали – това са новите разделения, които заместват радикалния съд над света, който е въплътен в църковната истина и в живота на Троичното единство.
Монашеството ще се появи като мощно и действено свидетелство и припомняне за изолираността на Църквата от света, като свидетелство за „изхода“ на Църквата от „намесата“ на света. Свидетелството и изповеданието на древнохристиянската общност за новия „начин на съществуване“, който е единство на верните помежду им и с Христос, се въплъщава постепенно в манастирското общежитие, което и пространствено е отделено от света, или пък същото това единство се преживява „мистически“ и екзистенциално сред „исихията“ на индивидуалното отшелничество.
Така отграничаването на Църквата от света се превръща постепенно в изолиране на монасите от „мирските“ християни. Църковното съзнание ще открие в монашеския живот изгубената истина на харизматичното единство и на действеното изповедание на вярата на древните християнски общности. Монашеството ще се превърне в образец и мяра за духовността на християните, богослужението и аскетическите монашески правила ще бъдат наложени върху цялата Църква. Накрая клирът като цяло, без да се отказва от включването си в светско-държавната йерархия, ще възприеме монашеското облекло, задълбочавайки пропастта и обективната си диференциация от „лаиците“ или от „светските“ християни.
Съгласно също така със социално-историческия възглед, този преход от идеалите на християнската общност в монашеското отшелничество, което е непостижимо за обществото като цяло, освобождава пътя – в случай че не създава изкушение – за търсенето на други, по-конкретни и постижими визии за „напредъка“ на общественото цяло. И само разграничението между „мяра на съвършенството“ при монашеския живот и „морално следване“ (упражняването на конкретни и практически социални добродетели), което желаят лаиците, съдържа зародиша на рационалистичната организация на една „ефективна“ морална достатъчност на социалния живот. Трудно би могъл да възрази човек на това, че рационализмът на модерните времена се ражда от трудолюбивото усилие на схоластите през Средновековието да обосноват „обективно“ християнската истина; но и че крайната цел на това обосноваване е била автентичното налагане на християнските „принципи“ за морализирането на обществото като цяло.
Но в морално-утилитарната „ефективност“ на богословския рационализъм понижените в духовно отношение „миряни“ твърде скоро ще преоткрият възможността за един исторически реванш – за преследване на сетивно-доловими и постижими цели в общественото цяло. Ефективността на рационализма ще се пренесе от усилието по обосноваване на истината към усилието да бъде обслужена социалната прагматика. Литургичното „ологосяване“ на света, откриването на личния логос на тварите и прославящото Бога приношение, ще останат една възможност за мистичен монашески опит, докато „светският“ човек чрез декодирането на основанията на природната действителност ще преоткрие възможността неговата логика да подчини света на визията за едно (чувствено, а не литургично) празнично социално „благоденствие“.
Подчиняването на природната действителност от мечтата за „благоденствие“ ще бъде постигнато посредством материализираната в машина интелектуална сила и ще бъде допълнено чрез декларациите за човешките права на индивида спрямо природните и моралните блага – с помощта на движенията за социална справедливост и уравниловка на класовите неравенства. Тези стремежи за социална справедливост и равенство ще предложат един нов социален идеал, основаващ се на рационалистичното регулиране на правата и задълженията на индивида, и ще отдалечават все повече общественото цяло от първоначалните визии за харизматично единство на църковното тяло. За да достигнем днес до изумителното по своя мащаб религиозно обезцветяване на народите, както в православния Изток, така и в римокатолическия и протестантски Запад. (...)
[1] „Всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят“ (1 Иоан. 2:16); „Духът на истината, Когото светът не може да приеме“ (Иоан. 14:17); „Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога“ (1 Кор. 2:12); „би трябвало да излезете от тоя свят“ (1 Кор. 5:10); „да се пазиш неосквернен от света“ (Иак. 1:27); „цял свят лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19).