Голяма е вероятността романите на Достоевски, чиято 200-годишнина отбелязваме, също като пиесите на Шекспир да бъдат четени и след векове като устойчив ориентир за това как човешкият дух осмисля себе си. Отличителното за него е, че той е ревностен християнски писател, почитан като гений и от мнозина ревностни невярващи.

Но това въобще не е изненадващо. Един от преломните моменти в прочита на Достоевски е изследването на руския критик Михаил Бахтин, публикуването през 1929 г. (преработено и разширено в ново издание от 1963 г.). В него Бахтин обяснява, че голяма част от смущаващото и оригиналното в художествената литература на Достоевски е неговата „полифонична“ техника: способността му да развива противоречиви гласове и гледни точки до възможно най-крайната им степен.

В този смисъл романите му са като пиеси: гледната точка на автора не се заявява като такава на сцената. Възможно е да има герои, които изговарят мнението на автора, но те трябва да се борят наравно с останалите. А Достоевски е напълно способен да вложи своите възгледи в устата на незначителни, провалени, понякога дори демонични фигури, като ни приканва по този начин сами да си направим изводите, а не да възприемаме авторската гледна точка – също както съзнателно дава израз на мнението на невярващите по-последователно и по-безпощадно от мнозина атеисти.

Това крие в себе си нещо много богословско. Един руски православен философ от XX век, Павел Евдокимов, обича да казва, че Достоевски представя своите „светци“ като икони, окачени в ъгъла на стаята. Те присъстват, без да се намесват, без да доминират, но все така неизбежни – като образ на Бог. И така създава свят, различен от божествената реалност, в който Божието присъствие и Божията благодат винаги съществуват, но без да носят сигурността на божествена насока или победа, както обичайно разбираме тези думи.

Достоевски — който обича и постоянно изучава Четвъртото евангелие — разбира, че съчетаването на славата с кръста е неизбежната последица за един свят, в който свободата е реалност. Романите му по различни начини отразяват това съчетание – без да ни обещават поредица от щастливи завършеци или дори на напълно завършени свети личности, а като ни предоставят прозрения за духовни открития във и чрез живота на странни герои, които може да са грешни, объркани, патологични и жалки. (...)