ПУТИН НАСТОЯВА, ЧЕ ЗАЩИТАВА ПРАВОСЛАВИЕТО ОТ БЕЗБОЖНИЯ ЗАПАД

С подкрепата си за войната Московският патриарх Кирил придава нормалност на едно греховно поведение и замърсява руската християнска идентичност

 

Толкова лековато употребяваме термина „културни войни“, че сякаш се затрудняваме да разпознаем и разберем как изглежда една истинска и кървава война, водена заради тази култура. Владимир Путин се опитва да се представи като герой в битката за оцеляването на интегралната християнска култура по същия начин, по който и „Ислямска държава“ се представя за защитник на културната чистота на исляма. Разбира се, между тях съществуват дълбоки същностни, исторически и политически различия и ще бъде глупаво те да бъдат пренебрегвани, както и да се поддаваме на паниката, предизвикана от ислямисткия екстремизъм. Ала реалистичното обяснение на това, което се крие зад ужасяващия конфликт в Украйна, трябва да вземе под внимание и тези паралели и да признае, че светските геополитически калкулации и пазарлъци не ни предоставят достатъчно инструменти за осмисляне на случващото се.

Близкият съюзник и привърженик на Путин, Московският патриарх Кирил, в своя проповед от 6 март, ден преди началото на православния пост, даде да се разбере, че възприема руската кампания като война за защита на православната цивилизация срещу разложението на Запада, чието основно проявление са гей парадите. И това не беше случайно, защото въпреки регистрираните високи нива на предразсъдъци към ЛГБТ+ общността в Украйна настоящата политика към тях е в посока на либерализация, а и в Киев съществува активна такава общност, както и ежегоден парад.

За патриарха това означава едновременно нормализиране на едно дълбоко греховно поведение и замърсяване на руската християнска идентичност, още повече че Киев е мястото, откъдето води началото си руското християнство. Около три четвърти от населението на Украйна се идентифицира като православно, посещаемостта на църквите е висока, но православието съжителства редом с изявата на различни културни норми. Достатъчно трудно е справянето дори и само с религиозното разнообразие: най-новата история на Русия показва много ниска толерантност към неправославните християнски (да не говорим за еврейските и мюсюлманските) малцинства, а перспективите пред малцинствата в Украйна в случай на победа на Русия не са обещаващи. Ала в очите на определен тип руски православни християни още по-лошо е толерирането на идеологическото многообразие в публичния живот.

Патриархът и другите като него разглеждат западния дневен ред не като истински либерален плурализъм, а като нещо, което може да бъде определено като „принудителна толерантност“, в която толерантността е само първа стъпка към налагането, или най-малкото, признаването на западните идеали. Иронията се състои в това, че руските тревоги в това отношение са напълно модерни, тъй като те повтарят езика на американската религиозна десница, която вижда в либералните искания за спазване на правата не желание за опазване на сигурността и гражданското достойнство, а провокативна декларация за правото на определени морални норми свободно да се прилагат на открития пазар.

В общество, доминирано от консуматорството, толерантността започва да се възприема като агресивна публична реклама. Всичко се свежда до продажбата на „стил на живот“ на една ентусиазирана и наглед безкритична публика. (Същото можем да различим и в собствените ни яростни спорове за правата на транссексуалните, където се приема, че признаването на несправедливости, понесени от определени групи хора, представлява скрит начин за „налагане” на определени избори. Това представлява преобръщане на начина, по който хората изживяват своята идентичност и взимат своите решения, но си остава мощен риторичен мит.)

Всичко това лесно може да бъде отречено като варварска глупост. Но то може да обясни защо някои руснаци виждат в Украйна опасен културен хибрид: място, което изглежда православно, чиято история е ключ към разбирането на християнската идентичност на Русия, но всъщност е троянски кон за безбожното безразличие на Запада. И това не се отличава толкова много от войнстващия ислямистки гняв към мюсюлманските общества, които приемат публичното присъствие на някои неислямски норми и навици. Проблемът се състои в допускането, че културата, включително религиозната култура, по същността си трябва да бъде монолитна и може да бъде поддържана само чрез законова принуда – или в случая с Украйна – чрез една агресивна, безпринципна и необуздана агресия. (...)