КОВИД-19 е предизвикателство за Православната църква. Както всички природни бедствия в модерната епоха, справянето с пандемията се поставя на научна основа. Не може да има съмнение, че смъртта, болката, страданието, отчаянието, тъмницата (защото карантината наистина може да се преживее като благословена тъмница) са възможности Църквата да свидетелства за Христос. Срамът от уязвимостта, както и игнорирането на общностния аспект на страданието, потвърждават неспособността за свидетелство. Следователно важно е да се намери богословската основа за истинна реакция спрямо бедствието в светлината на християнския етос. Нужна е вярна интерпретативна призма спрямо пандемията.

Книга Деяния на апостолите съдържа пример как Ранната църква подхожда към подобна криза. Краят на 11. глава говори за глада, който настъпва в дните на император Клавдий. Църквата е предупредена за тази опасност чрез пророка, вдъхновен от Духа. Реакцията на общността е показателна: „Затова учениците наредиха да изпратят всеки според състоянието си, помощ на братята, които живееха в Юдея; което и сториха, и я изпратиха до презвитерите чрез ръката на Варнава и Савла“[1]. В този епизод поразява прагматичната реакция на учениците; те не търсят някакво скрито значение на събитието, различно от императива да се помага на онези, които са в нужда, както и да бъде защитена общността. Нещо повече, гладът и справянето с него не биват гледани като опасности за Църквата. Напротив, те се схващат като възможност да се заяви църковният етос. Тази херменевтична рамка е валидна в контекста на Въплъщението.

Смисълът на изпитанието е фокусирането върху общността. Общността се събира, взема решения и посочва свои членове, които отговарят за изпълнението. Никой не се тревожи, че Църквата би могла да загуби идентичността си, докато се справя с бедствието. Ранната църква не се свени да признае, че нейните членове са уязвими за глада. Ранните християни не смятат себе си за имунизирани срещу човешка слабост. Общността се асоциира със страданието на най-уязвимите си членове, без да се страхува, че ще загуби идентичността си.

Описаното отношение е в остър контраст с онова, което наблюдаваме в много православни общности по време на пандемията. Тук имам предвид главно опита си от православни общности в България. Значителна част от лаоса, както и някои клирици отказаха, че пандемията е реалност, а също и че сред тях има смъртни случаи в резултат на КОВИД-19. В някои случаи смъртта на енориаши, болни от КОВИД-19, бива компулсивно приписвана на различни други причини. Въпреки че Светият синод на Българската цъква утвърди спазването на санитарните мерки, наложени от държавата, местните общности в много случаи не поискаха да ги спазват. Отрекоха ги, вместо креативно да ги надградят според специфичните си нужди. Външно се придържаха към санитарните ограничения, но стремежът беше да запазим „нормалния ход на енорийски живот“, защото се страхуваме да не нарушим „ритъма на Църквата“. Разбира се, има някои важни изключения от тази тенденция, но наблюденията са представителни. Нещо повече, мнозина схванаха мерките, произтичащи от санитарните ограничения, като заплаха за църковния етос.

За да стигнем до причините за това отношение, трябва да разгледаме „центристкия сегмент“ от спектъра на църковното отношение към пандемията. Независимо от крайно антинаучните възгледи, споделяни от някои църковни общности, най-силната опозиция към ограниченията дойде от скептици, които, макар да признават наличие на опасност, изразяват съмнение относно доминиращия научен наратив, както и произтичащите от него санитарни мерки. Става дума за проблематичното общо поле между наука и православно учение. Отстояването на подобно общо поле е задача на богословската антропология. В следващите редове ще посочим исторически примери за напрежение в това общо поле, свързани с категориите „общност“ и „уязвимост“. Но преди това ще се спрем на социологическите измерения на скептицизма.

Културен и социологически профил на несигурността

Съвременните дебати за връзката между богословие и наука са относими към точно определен модел на рационалност. През постсхоластическата епоха рационалността се възприема най-вече като производител на рационални обяснения на реалността, а не като източник на смисъл. Въпреки това научните теории не са лишени от екзистенциална значимост за християните. Значението, което християнските интелектуалци и християнските общности приписват на модерните научни парадигми, е реакция на несигурността, която тези последните утвърждават. Несигурността често бива схващана като заплаха, от която е нужна защита.

Дефанзивното отношение към научното знание е валидно определен историко-философски контекст, в който антиномията „човешки субект-реалност“ притежава аксиоматична валидност. Това противопоставяне влияе и на начина, по който християните схващат собствените си доктринални позиции. Редица християнски мислители се опитват да открият корелация между веровите истини, от една страна, и теориите в космологията, астрофизиката и биологията, от друга. Тази връзка се търси в полето на позитивистките обяснения на света. Така например християнското схващане за сътворението придобива особено значение. Копенхагенският богословски кръг развива теорията за Дълбокото Въплъщение. Въз основа на откритията на съвременната физика и биология тези учени изготвят систематичен модел, който артикулира чрез езика на съвременната биология и астрофизика космологичните аспекти на Въплъщението.[2] Фактът на човешката свобода обаче остава проблематичен за този интерпретативен подход, доколкото на свободата се гледа като на източник на неопределеност и несигурност. Така свободата, тази най-дълбока проява на човешката природа и човешката личност, отново се оказва в противоречие с разумното обяснение на света. (...)

[1] Деян. 11, 29-30.

[2] В съвременните дебати е популярен компатибилизмът. Според тази богословска постановка всички процеси в света проявяват Божието действие и тези проявления могат да бъдат посочени по пътя на рационалния анализ. Но пред лицето на несигурността този възглед е трудно удържим. На противоположния полюс стои кенотизмът, тоест разбирането че Божието действие в света е незабележимо, но реално – според онтологичния модел на Въплъщението. При Въплъщението Си Бог е станал уязвим; в моментите на слабост и несигурност в съществуването Си като Човек Той е осъществил спасението на човешката природа. Копенхагенският богословски кръг търси среден път между тези две контрарни позиции.