Последният влак

Не, не става дума за вършенето на неща в последния момент, за които вече е ставало дума в тази поредица[1], а за това, че обръщайки се назад, за да огледам своята житейска траектория, откривам как в много от кръстопътните ситуации, пред които съм бил изправен, съм хващал наистина последния възможен „влак”. Имената на влака са различни и самият той може да изглежда по различни начини, остава обаче усещането за повторяемост на модела, по който са се развивали въпросните ситуации. Общото във всички тях е, че нещо, което е било твърде желано в началото, се получава, дадено е в края: когато влакът почти се отлепва от перона, когато отзвучава гласът на свирката, бележеща готовността му да потегли, когато нямаш повече време да се оглеждаш за номера на вагона и мястото за сядане, а трябва просто да успееш да се качиш.

Бог със сигурност не е садист, който си играе със Своите нетърпеливи създания, въпреки че дълготърпението е ценна добродетел. Въпросът е защо тогава ме е оставял толкова често да разчитам на последния влак?

Подозирам, че го е правил, защото е Сърцеведец и е виждал колко обладан съм бил от желаното нещо. Колко екзистенциално важно ми е било то, до каква степен е направлявало мечтите и поривите ми. И като че е искал да ми каже: „Чедо мое, защо се изнуряваш толкова за преходни и суетни неща, а забравяш Този, на Когото божем ги посвещаваш? Защо се вкопчваш в тях, като че ли те определят дали си блажен, или не? Или си забравил псалма, с който вдъхнових Моя пророк Давид и в който е казано, че както слугинята гледа към ръката на своята господарка, така и Моите деца гледат към Мен, в очакване да ги помилвам[2]? И още – че трябва първо да търсят Царството Ми и неговата правда, а останалото, всичко останало, което наистина им е нужно, ще им се даде в свое време?”.

И Сърцеведецът е бил прав, разбира се. Прав е бил, че е чакал да дойде моментът, когато ще мога да прогледам и ясно да различавам дара от Дарителя. Моментът, в който ще бъда готов да приема Неговия дар – по милост и благодат – с правилна нагласа на сърцето. Последният и насъщен момент.

Или, казано с думите от стихотворението „Последният влак” на един съвременен български поет:

 Много пъти съм хващал

последния влак –

вече свиреха свирки

и перонът бе пуст,

ала вътре, във влака,

ме чакаше мястото,

Боже,

от Теб резервирано.

 

 

Раница за всеки ден

Има хора, които ми се чудят, че нося сравнително голяма раница, която освен че е тежка, може да създаде и неудобства, например в градския транспорт. Защо не се задоволявам с някоя по-малка чанта, в която да си слагам най-необходимото – документи, пари и пр.? Защо си създавам излишни главоболия?

Работата е там, че човек никога не знае кое ще се окаже „най-необходимото”. В моя случай играе съществена роля ситуацията ми на преподавател по литература, който често пъти мъкне и книги, и електроника, т.е. двоен товар вместо някогашния единичен. Обаче преподавателите, както е известно, не преподават всеки Божи ден. Бих могъл в дните, в които нямам лекции, да се спестя товара. И аз наистина си го спестявам, но носенето на раницата не спестявам. Сега ще обясня защо.

Първо, тази раница не е китайска като повечето неща около нас, а швейцарска. Второ, тя ми е подарък от приятел, явно ожалил ме, виждайки тежестите, които съм принуден да премествам от едно място на друго. Но само произходът и фактът, че ми е подарена, не стигат, за да обяснят защо я нося почти постоянно.

Когато става дума за преподаване, обикновено съм наясно какво се предполага да нося. Не така стоят нещата в много други казуси, които могат да възникнат в рамките на всеки един ден, когато си навън. Да започнем с по-честите и тривиалните: допива ти се вода, значи трябва да имаш съответното шише, което да стои на удобно място, без течността в него да накваси някой шедьовър на световната литература. Хубаво е, че в моята раница са предвидени повече от едно такива места. Но освен вода на човек може да му се прииска да си хапне и плод – към четири-пет часа следобед например. Място за такъв плод има бол, също и за други провизии, но ако човекът има чувствителен стомах и е добре да обели съответния плод или просто иска да го разреже на парчета, трябва му джобно ножче – е, в раницата няма проблем да се приюти такова. Като казах „чувствителен стомах”, сетих се, че на същия човек му се случва сегиз-тогиз споменатият орган да го присвие – битието на преподавателите понякога е изнервящо. В раницата той ще намери изпробвано лекарство за това, то си има определено място и чака да му дойде часът.

Ако литературоведът, който имаме предвид, освен преподаващ други автори и сам е пишещ човек, тогава към споменатите вещи трябва да се прибавят поне две постоянно присъстващи тетрадки – едната – за записване на творчески мисли и идеи, които са го осенили някъде, а другата – с по-делови характер и предназначение. И т.н., и т. н. – изброеното ни най-малко не претендира за изчерпателност, а само дава идея за разнообразието от неща, които може да побере и „подреди” една швейцарска раница, която притежава множество разпределения и разпределенийца. Ето защо определението, което би охарактеризирало най-точно подобна раница, е едно: многофункционалност. И вероятно затова напоследък, когато съм решавал да си спестя носенето й, винаги се е оказвало, че нещо необходимо ми е залипсвало: я ключове, я очила, я червена химикалка, я карта за библиотека... Така че гледам да си я нося с мен – въпреки възможните неудобства и чуденето на някои хора наоколо.

В края ще си послужа с една несъвършена, но струва ми се, вярна по същество аналогия. Каква е невидимата „раница”, която християнинът не бива да пропуска да взима със себе си всеки Божи ден – празничен и делничен? Не ще да е онази, за която британският писател от XVII в. Джон Бъниан говори в своя знаменит алегоричен роман Пътешественикът от този свят до онзи – раницата с грехове и „непростими” вини, чието място е в подножието на голготския кръст. Смятам, че духовната „раница”, която ни е необходима всеки ден, съдържа няколко основни, животоподдържащи неща. За тях говори ап. Павел в края на второто си послание до коринтските християни – благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, любовта на Бога и Отца и общуването на Светаго Духа (ср. 1 Кор. 13: 13). Ако тези три Божии дара са винаги налични в нашата невидима раница, има ли нещо съществено, което би липсвало в пътуването ни през празника и делника?

 

Още за християнската творба

Много съм се занимавал с отношението между християнство и литература и разбирам все по-добре колко трудно се поддава на дефиниране онова, което наричаме „християнска художествена творба”[3]. Ставайки свидетел и на опитите на мои колеги, пишещи събратя, да стигнат до по-категорични твърдения по въпроса, все повече се убеждавам, че дефиницията за християнска художествена творба или е нонсенс (както са склонни да смятат някои), или в самата творба и сътворяването й трябва да има нещо тайнствено, трудно уловимо по обичайния аналитичен път. Затова сега ще се опитам да подходя към проблема откъм невидимата реалност, която християнската традиция нарича Божия благодат.

Едва ли може да има съмнение, че християнската художествена творба е дело на Божията благодат, действаща у човека. Става дума за тази благодат, която прави да поглеждаме с благодарност към изгрева и залеза на слънцето. За благодатта, която ни помага да постъпваме правилно дори когато е в наш ущърб. Която ни подтиква да върнем на някого скъпоценната вещ, забравeна или изпусната някъде. И която ни възпира да наругаем заплеса, стъпил в автобуса с цялата си тежест върху нашите току-що почистени обувки. Благодатта, присъстваща в тайнствата на Църквата и в тайнството на самия живот, възприет и изживян като дар. И като творчество.

В делото на тази благодат Бог и човек са „съработници”, макар да е изначално ясно кой е Творецът. Даже някой творец (с малка буква!) да не е напълно убеден в това, Божията благодат пак може да проникне в сътвореното от него, да надхвърли първоначалното му намерение, да го заведе в неочаквана посока. Защото в самия акт на творенето, на всяко истинско сътворяване, има жест на смирение, на себеотричане, а знайно е, че Божията благодат се появява там и най-вече там, където Бог съзира смирение (срв. Иак. 4:6). Ето как ап. Павел изразява динамиката на съотношението между човешкия и Божия дял в делото на съработничеството: „[...] с благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях (другите апостоли, б.м., К.М.) се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене” (1 Кор. 15: 10). Мисля, че можем да отнесем думите на апостола на езичниците към всяка творческа дейност. В нашия случай това ще рече: авторът на християнски художествени творби също трябва да положи всички необходими усилия, за да изработи добре своите произведения, но в крайна сметка тяхната сполученост ще е плод на действието на Божията благодат у него.

Казаното важи и за въздействието на християнските художествени творби – ако Господ е вложил Своята благодат в процеса на създаването им, ще я отнеме ли в миговете на тяхното възприемане и съ-преживяване?

Смятам, че най-често и естествено християнските творби ще актуализират – по благодат, което значи в настоящето на възприемащия ги – онези някогашни събития с вечна стойност, които са сърцевината на Евангелието – Боговъплъщението, кръстната смърт и славното възкресение на Божия Син.[4] Тези събития са намерили своето осъществяване в конкретен и сравнително отдалечен от нас момент от историята, но всеки път, когато у човека се осъществи чудото на вярата, те започват да „работят” спасително за повярвалия не само в тяхната действителност, но и в действеността им за него тук и сега. Така и християнските творби, „препращайки” по един или друг начин към тези събития, ще ги направят актуални и живи за сърцето и ума на възприемателя в конкретен момент от неговата лична история. Ще отворят път в сърцето и ума му за тяхното творческо усвояване.

Разбира се, темите на автора на християнски художествени творби няма да се ограничат до или изчерпят с гореспоменатите събития, както и животът на Родоначалника на християнството не се е изчерпвал в проповеди за тях. Творенето чрез съдействието на Божията благодат е многоизмерно и многообразно, както е многообразен и многоизмерен самият живот. В едно обаче това творене се отличава от всяко друго творчество: че в крайна сметка, то се явява израз на пределната съсредоточеност в един Лик, Лика на автентичния Човек изобщо; израз на по-близката или по-далечна прицеленост към този Лик, на съзнателната или несъзнателна съ-образ-еност с него – дори тогава, когато за външното око или ухо изглежда, че иде реч за съвсем други неща.

Работата е там, че след идването на Божия Син в нашия свят нищо в този свят вече не може да бъде същото – дори онова, което на пръв поглед няма отношение към Боговъплъщението. Като сътворяването на една художествена творба например.

 

---

[1] Вж. Християнство и култура, бр. 1 (128) / 2018, 105–108.

[2] Ср. Пс. 122: 2.

[3] Вж. напр. в книгата Християнската литература между вписването и отграничаването (С., Св. Климент Охридски, 2013), с. 129-130, където се опитвам да обобщя някои от характеристиките на понятието „християнска лирика”.

[4] Изобразяването на живота на светците като христоподобни и христоцентрични фигури също би „сочило” към тези ключови моменти от християнската „керигма”, както екзегетите наричат сърцевината на християнското благовестие. Изобразяването може да върви, разбира се, и откъм обратната страна, т.е. откъм липсата на тези благодатни събития в човешкия живот. Следователно и откъм последиците от подобна липса.