Историческото развитие на отношенията между расизма и християнството не ни позволява да обявим тяхната несъвместимост за очевидна. От една страна, всеизвестни са ясните и недвусмислени слова в Светото писание, изначално утвърждаващи равенството и единството на човешкия род, като „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие“ (Бит. 1:26) или „Той произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице“ (Деян. 17:26)[1]. От друга страна, достатъчно е да припомним „мита за Хам“ на американските робовладелци, нацисткото Glaubensbewegung “Deutsche Christen” или южноафриканското Afrikaner Broederbond. Техните расистки идеи са били ревностно защитавани от действащи свещеници и професионални богослови. Убеден съм, че и за в бъдеще много хора безпроблемно ще съчетават християнство и расизъм, без да смея да прогнозирам коя от версиите на подобно съвместяване би доминирала или отпаднала.

Връщането към Артюр Жозеф дьо Гобино (1816–1882) ни позволява да проследим първия измежду многобройните опити за примиряване на расизма и християнството. През ХХ век френският аристократ бива наречен „баща на расизма“[2]; познавайки идеите, биографията и характера на френския мислител, няма съмнение, че той би приел това определение като заслужена втора своя титла. Неговият труд Essai sur l’inegalite des races humaines (1853–1855) е първото съчинение, в което тезата за неравенството между расите е в основата на универсална теория, обясняваща историята на човечеството и предсказваща неговото бъдеще.

*****

Essai sur l’inegalite des races humaines започва с драматизъм, характерен за готическите романи на епохата. Усещане за скрита заплаха, злокобност, дори безнадеждност; с читателя ще бъдат споделени страшни тайни и мрачни истини. Не става дума обаче за неминуемата гибел на древен благороднически род или изоставен стар замък, обвит с предания и легенди, а за историята на цялото човечество. Началото на текста не оставя никакви съмнения в писателския талант на Гобино:

Падението на цивилизациите е най-поразителният и същевременно най-неразбираемият от всички исторически феномени. Всявайки страх в душите, това злочестие таи в себе си нещо толкова тайнствено и грандиозно, че мислителите не престават да се обръщат към него, да го изучават и да се занимават с неговата тайна.[3]

 Раждането и развитието на народите представлява забележителен предмет за изследване; постъпателното развитие на обществата, техните успехи, завоевания и триумфи не могат да не поразят въображението; но колкото и да са значими подобни факти, те имат лесно обяснение; възприемаме ги като нормални последствия от умствените заложби на хората. Разпознали веднъж тези заложби, ние не се дивим на техните резултати; със самото си съществуване те обясняват великите дела, които са породили.

Но когато видим как след определен период на слава и могъщество всички общества стигат до упадък и падение – всички, повтарям, а не едно или друго; когато видим как с ужасно безмълвие земята ни разкрива пръснатите по нея отломки от цивилизации, предшестващи нашата, и то от цивилизации не само известни, но и от много други, които знаем само по име, а също и от такива, които лежат като каменни скелети вдън гори, стари като света, и не са ни оставили дори сянка от спомен за себе си; когато духът ни се обърне към модерните държави, замисли се за тяхната невероятна младост и осъзнае, че макар и да са се появили съвсем отскоро, те вече са към края си, тогава се убеждаваме, и то не без философски ужас, до каква степен словата на пророците за нетрайността на тленните неща се отнасят не само за цивилизациите, но и за народите, не само за народите, но и за държавите, не само за държавите, но и за индивидите, и ни се налага да признаем, че всяка човешка общност, дори и да е защитена от най-здрави социални обвързаности, още в деня на своето създаване става подвластна, заедно с елементите на живота, на принципа на неизбежната смърт.[4]

Ние имаме тъжното предимство да наблюдаваме и познаваме този принцип несравнимо по-добре от древните. Каква е неговата същност – пита Гобино. По един и същ начин ли действа той във всичките си географски и исторически проявления? Наистина ли всички цивилизации са били и неизбежно ще бъдат негова жертва? Преди да пристъпим към отговорите, трябва да уточним разбирането на Гобино за общество и цивилизация.

Обществото е съюз, в който хората имат сходни идеи и общи инстинкти; не е задължително да имат силен и завършен политически съюз помежду си.[5] Атинската демокрация или Египетският халифат не са общества в този смисъл, а са само политически добре организирани фрагменти от общества. Цивилизацията е по-широко понятие, обозначаващо определено състояние на човешките общества. Тя се отличава със стабилност, мирно съжителство на различни интереси и отхвърляне на насилието. Френският мислител е максимално конкретен, дефинирайки цивилизация като „състояние на относителна стабилност, при което множеството от хората се опитват да задоволяват своите потребности с мирни средства, усъвършенствайки по този начин своята интелигентност и нрави“[6].

Не обяснението на възникването и развитието, а на неизбежния крах на цивилизациите е истински трудната задача. Гобино признава, че са правени опити да се реши този проблем, но не приема постигнатото от предшествениците си. Фанатизмът, склонността към разкош, лошите нрави, неверието и лошото управление са най-често изтъкваните причини. Всички те биват отхвърлени чрез исторически анализ и привеждане на множество примери. Макар и с негативно влияние, те не са достатъчно силни, за да доведат до истинско разрушение и гибел. Читателят вече се досеща за обяснението, загатнато в самото заглавие на книгата. В появилото се в по-късните издания на книгата посвещение към крал Джордж V Гобино предлага още в началото синтезирана формулировка на своята „теория за расите“, предхождаща аргументите и примерите:

Преминавайки от една индукция към друга, постепенно се проникнах от убеждението, че етническият въпрос доминира всички други проблеми на историята, че съдържа ключа за тяхното обяснение и че неравенството на расите, от чието смесване се образува една нация, е достатъчно да обясни съдбите на народите. Всеки би трябвало да има някакво предчувствие за тази колосална истина, защото всеки би трябвало да е видял как определени човешки групи са превземали дадена страна и са преобразявали напълно начина й на живот, как са показвали способности да вдъхнат жизненост там, където преди тяхната поява нещата са били потънали в застой. Осъзнавайки, че има силни и слаби раси, предпочетох да изследвам първите, да анализирам техните качества и най-вече да проследя техния произход. С помощта на този метод най-накрая се убедих, че всичко велико, благородно и плодотворно в делата човешки на земята в областта на науката, изкуството и цивилизацията произлиза от една начална точка, пониква от едно семе, рожба е на едно мислене; всичко принадлежи на едно семейство, чиито разклонения са властвали над всички цивилизовани държави на земята.[7]

В пределно синтезиран вид тук е казано всичко – взаимодействието между расите „съдържа ключа“ за обяснението на цялата човешка история, расите не са равни помежду си, „едно семейство“ е над всички и е в основата на човешките цивилизации. Естествената отправна точка на тази теоретична схема е въпросът как са се появили расите. Веднъж разпознати на историческата сцена, техните действия и противоборства могат да бъдат проследени с обичайните методи на историческата наука. За един католик обаче началото не може да бъде друго освен книга Битие. Всяка теза за неравенството между расите предполага изначално различие и плурализъм между тях. Но Бог раси не е създавал; създал е Адам.

*****

Въпросът за произхода на расите въвлича Гобино в дебата „моногенизъм срещу полигенизъм“.[8] Той е твърде интензивен в средата на ХIХ век, когато все още не съществува общоприет критерий, по който да се преценяват и класифицират физиологическите различия между хората. Моногенистите приемат общия произход на човешкия род, обяснявайки последвалите различия като постепенен резултат от въздействието на околната среда, разбрана в най-широк смисъл. Полигенистите твърдят, че човешкото разнообразие е съпътствало самата поява на хората, т.е. тяхната множественост е изначална, а не е следствие от взаимодействие със заобикалящия ги свят. Очевидно е че полигенизмът е много по-подходящ за всеки защитник на тезата за неравенството между расите; моногенизмът обаче има на своя страна Светото писание.

Примиряване на двете теории чрез сливането им – това е подходът на Гобино. Човечеството има общо начало, общ прародител, и освен Библията в защита на това може да се изтъкне и очевидният факт, че всички човешки хибриди са в състояние да имат потомство. Наистина различията между хората са се получили след взаимодействия със заобикалящия ги свят. Но светът непосредствено след Сътворението е бил твърде различен от света, който познаваме днес. Трябва да напомним, че според тогавашната геология Земята е на не повече от няколко хиляди години и не са събрани достатъчно данни за първоначалните процеси, въздействали върху нейната повърхност. На фона на тази оскъдица от научни доказателства и въоръжен със своето въображение, Гобино дава следното обяснение.

Току-що сътвореният човек все още е бил неустойчив като вид и твърде вероятно да не е принадлежал към нито една от расите, които са ни известни днес. Възможно е Адам и първоначалните му потомци да са имали характеристики, еднакво различни или сходни с всички днешни човешки раси. Нищо конкретно не можем да твърдим за тях със сигурност. Имаме обаче категорични доказателства, че тогавашната природа е била много по-динамична и активна; тя плътно е обхващала в своята прегръдка малцината люде и е оказвала неизмеримо голямо влияние над тях. Гигантски катаклизми разтърсвали нейните недра, земетресения разкъсвали и съединявали континенти, променяли релефа, отклонявали реките, създавали морета, вулкани заличавали цели планини и издигали острови сред океаните. Човешкият род започнал пътя си в разгара на жестока война между суша, огън и вода, пораждаща резки промени в климата, липса на сезони, редуване на горещина и студ – всичко това е оказвало сурово въздействие върху развитието на всяко живо същество.[9] Земята никога повече няма да преживее яростта и силата на неорганичните сили от онова време. Винаги обаче ще живеем с последиците, защото тогава човешкият род безвъзвратно се е променил и разделил на раси.[10]

Безсмислено е да си задаваме въпроса – на който расистите впоследствие задължително имат отговор – към коя раса е принадлежал Адам. Не знаем и расата на преките му потомци, или казано с езика на примитивните расистки възгледи, опитващи да намерят опора в Библията – нито Адам е бил бял, нито Хам е бил черен. Това обяснява защо защитниците на робството в САЩ мигновено превеждат теоретичната част от книгата на Гобино, но дискретно я цензурират, изпускайки пасажи, засягащи тъкмо този въпрос. В крайна сметка важен е крайният извод: равенство и еднаквост в произхода – непреодолими различия и неравенство впоследствие във всичко останало:

И така, бидейки потомци както на първородната клонка Адамова, така на космогоническите сили, човешките раси имат твърде малко общо помежду си. Единственото постоянно потвърждение на това далечно родство откриваме във възможността им да пораждат плодовити хибриди – това обаче е всичко и няма нищо друго. В момента, в който различията в условията в околната среда са придали на всяка човешка група отделния й характер – нейните външни форми, черти и цвят – от този момент нататък напълно е скъсана връзката с примитивното единство, чието влияние върху етническото развитие става напълно безплодно. По този начин строгото постоянство и неизменност на чертите и наклонностите, за които свидетелстват най-древните исторически документи, слагат печата, утвърждаващ вечното разделение на човешките раси.[11]

 Независимо към коя теория за произхода на човека се придържаме, днешните раси имат постоянни признаци, различаващи ги една от друга по пропорциите на тялото, формата на черепа, вътрешното устройство, окосмяването, цвета на кожата.[12] Вече нищо не може да ги слее и да ги върне към първоначалното единство. Постоянните физиологически различия пораждат разнообразие и неравенство, които вървят ръка за ръка с различия в морала. Човечеството се състои от три чисти първородни елемента – черна, жълта и бяла раса.[13] Гобино директно заявява, че те са неравни помежду си в интелектуално отношение, преди да е описал йерархията между тях и техните особености. Основание за това извлича от един предварителен общ аргумент, базиран на историческото развитие на човешкия род в древни времена.

Човешката история щеше да изглежда по съвсем друг начин, ако расите бяха равни помежду си. Тогава те още от самото начало биха имали равностойни сили да се организират и да преодоляват трудностите; цялото човечество щеше да се развива плавно и постепенно, щяха да възникнат множество равноценни цивилизации навсякъде, където е имало човешки същества. Вероятно природните и климатичните особености биха затруднили едни народи или улеснили други, но като цяло всички хора щяха да се развиват с незначителни различия помежду си, тласкани от общи потребности и притежаващи еднакви способности. Различните човешки цивилизации, освен че биха били многобройни и равномерно разпръснати по цялата земя, вероятно биха били в оживени контакти помежду си, подобно на всички човешки общности със сходно развитие.[14]

Историческите свидетелства напълно опровергават тази логика. Добре знаем, че човечеството се развива неравномерно, с колосални разлики между различните човешки общности, с ограничен брой цивилизации в началото, с успешно преодоляване на природните стихии от едни и необяснима пасивност при отлични природни дадености от други, със смайващо бързо развитие на определени части от човечеството, с дълбока враждебност към всяка промяна у други, със съзнателно търсена вековна изолация на определени цивилизации, с неспирен устрем към пътешествия и контакти за други... Толкова разпокъсани, неравномерно развити и различни от най-древни времена са човешките общности, че няма как расите да са равни. Дълбоките физически различия са съпътствани от морални различия и интелектуална неравнопоставеност.[15] В заключението на книгата си Гобино предлага запомнящ се образ:

Човешката история прилича на огромно тъкачно платно. Земята е рамката, на която е опънато. Изминалите столетия са неуморните тъкачи. Още с раждането си те веднага се захващат за работа и не изпускат совалката чак до смъртта си. Така изпод умелите им пръсти се ражда новата тъкан. Тя е многоцветна и се състои от различни нишки... Двете низши разновидности на човешкия род, черната и жълтата раса, са грубата основа – памукът и вълната – която вторичните семейства на бялата раса омекотяват със своята коприна, докато арийската група, запазила чрез благородните си потомци своите фини нишки, ги вплита в поразителни шедьоври, създавайки арабески от сребро и злато.[16]

Историята може да бъде разбрана само ако се осъзнае, че нейните основни движещи сили са взаимодействията между расите, неравенството между които е непреодолимо. Но макар и превъзхождаща черната и жълтата раса, висшата бяла раса притежава собствена йерархия – на нейния връх са арийците. Гобино твърди, че цялата световна история потвърждава тази теза. Десет са великите човешки цивилизации, които са съществували досега на земята. Първа е индийската от островите на Индийския океан и Североизточна Азия; втора, египетската, долината на Нил; трета, асирийската; четвърта, древногръцката; пета, китайската; шеста, римската; седма, западната цивилизация на германските народи; осма, алеганската; девета, мексиканската; десета, перуанската.[17]

Не е тук мястото за преглед, коментар и оценка на доказателствата; важни са изводите, а те са безспорни и недвусмислени. Седем от десетте цивилизации – всички с изключение на трите американски – са възникнали след решаваща намеса от страна на арийците. Няма европейска цивилизация следователно, която да не е арийска. Нито една световна цивилизация не е създадена от черната или жълтата раса; техните представители са били навсякъде пасивни последователи, никога активни основатели.

*****

Повече от две трети от книгата представляват изследване на историята от дълбока древност до съвременната на Гобино епоха. Както вече споменахме, то се предхожда от цялостна теория за възникването и неравенството между расите, представена в синтезиран вид с множество исторически примери и илюстрации, но без систематично излагане на доказателства. Авторът първо ни съобщава почти всички изводи, до които, както сам твърди, е достигнал, преминавайки от една индукция към друга; едва след това се впуска в подробно историческо описание, което бихме очаквали преди формулирането на изводите. Използвайки наложила се впоследствие терминология, бихме могли да определим тази конструкция като „философия на историята“, при която теоретичните предпоставки предшестват и плътно проникват във всички исторически факти и извори. Оттук и основанията да се говори за „расов детерминизъм“ и да се прокарват паралели с икономическия детерминизъм на Маркс.[18]

Гобино си дава сметка, че християнството предлага цялостна алтернатива на една философия на историята, основана на неравенството между расите.[19] За втори път след проблема за моногенизма и полигенизма трябва да се опровергават традиционни християнски възгледи за човешкото развитие. На това равнище на противопоставяне между расизъм и християнство не става дума за библейска екзегеза и затруднения, предизвикани от един или друг пасаж в Светото писание. Историята на християнството като световна религия показва неговия универсален характер и общодостъпност, изравняващи човешките същества пред техния Създател, който не ги различава по расов признак. За един вярващ християнин, какъвто френският мислител винаги е претендирал да бъде, концепцията за „християнска цивилизация“ би трябвало да представлява самото отрицание на расовия детерминизъм.

Тук подходът на Гобино е различен; без да прави опит да се примиряват двете крайни позиции, той директно заявява, че християнска цивилизация не съществува.[20] Непонятна ми е тази съвременна доктрина, признава френският мислител, чиито привърженици до такава степен отъждествяват закона на Христа с нашия свят, че утвърждават наличието на християнска цивилизация[21]; те очевидно не разбират що е цивилизация. Наистина християни има навсякъде, във всички климатични пояси. Християнството смекчава нравите, осъжда насилието, призовава към благоразумие, подпомага благотворителността, т.е. тласка хората към поведение, съзвучно с цивилизования начин на живот. Преувеличаването на тази роля обаче е сериозна грешка. Църквата съществува вече осемнадесет столетия, в нейното лоно са дошли много народи и тя е съхранила политическата уредба на всеки от тях. Малцина забелязват, че тя никога не е настоявала вярващите да създават обща цивилизация; винаги се е приспособявала към вече съществуващите. Тя е използвала всички тях и същевременно е оставала над тях:

Нито една цивилизация, каквато и да е била тя, не е събуждала нейната завист или презрение; и тъкмо заради тази рядка безпристрастност и произтичащите от нея последствия нейното право справедливо се нарича „католическо“, т.е. универсално. То не принадлежи на нито една отделна цивилизация и не благославя нито една форма на земното съществуване; без да отхвърля никоя, то пречиства всички... Християнството следователно притежава цивилизаторска функция, различаваща се от обичайното разбиране; то може да бъде възприемано от различни раси, без да вреди на навиците им и независимо от техните способности.[22]

Чрез тези аргументи основните тези на расовата философия на историята остават непокътнати. Низшите човешки раси не могат да създадат цивилизация, ако не се смесят с бялата; няма вътрешна или външна сила, която да им помогне да преодолеят тази вродена безплодност. Способността на всички хора да приемат християнството и да подобрят социалния си ред не бива да се обърква със способността да се достигне нивото, необходимо за създаване на цивилизация. Гобино е съгласен, че Неговото царство наистина „не е от тоя свят“, придавайки обаче расистки смисъл на този принцип. Това, че всички раси могат да изпитат преимуществата на християнството, не означава, че то ги прави равни една на друга в земния им път. Равенството между расите не е за този свят.

*****

Не бива да забравяме, че основният въпрос, който Гобино формулира в самото начало на своето изследване, е защо всички цивилизации, независимо колко успешно е развитието им, са обречени да загинат. Отговорът трябва еднакво убедително не само да разтълкува миналото, но и да предскаже неминуемата гибел на настоящите и бъдещите цивилизации. Френският мислител започва с тезата, че осъзнаването на неравенството между расите и проследяването на взаимодействието между тях е единственият начин да бъде разбрана логиката на историята. Наличието на расова йерархия, възникнала още в зората на човечеството, обяснява възникването и развитието на всички човешки цивилизации, включително и съвременните; нейната динамика обосновава неизбежния упадък. Според Гобино тя се задвижва от наличието на определени закони:

Човешкият род се подчинява на два закона – първият е закон на отблъскването, а вторият – на привличането; те въздействат с различна сила върху различните раси. Първият закон се следва само от онези раси, които никога не са били в състояние да се издигнат над елементарните подобрения на племенния живот, докато вторият упражнява по-голяма сила и етническите семейства, които са му подвластни, имат по-високи способности за развитие… Във всичките си разклонения човешкият род изпитва скрита неприязън към смешение, която е неизкоренима при едни и по-слаба при други. Дори онези, които са преодолели нейното бреме, не могат да се отърсят напълно от нея; тъкмо те обаче представляват онази част от човечеството, способна на цивилизация.[23]

 Човешката история е насочвана от непреодолимата сила на расова диалектика. Расите съпътстват човечеството от неговото раждане, тяхното неравенство е изначално и неизкоренимо. Човешкото развитие изисква възникването на добре уредени общества и цивилизации, с помощта на които хората се опитват с мирни средства да удовлетворяват своите потребности и да усъвършенстват своите способности. Смесването на расите, или расосмешението, е дало началния тласък на най-древните цивилизации; водещата роля е принадлежала на бялата раса и по-точно на представителите на онова нейно семейство, което наричаме „арийци“. Тъкмо те, въоръжени с неизтощима енергия и висок интелект, са преодолели в най-голяма степен „скритата неприязън към смешение“ и поставят началото на множество цивилизации. Затова и трябва да сме благодарни на започнатия от тях процес на смесване, което облагородява по-низшите народи и ускорява тяхното развитие.

Расовата диалектика на Гобино води към дълбоко песимистичен парадокс. В крайна сметка, както раждането, така и смъртта на цивилизациите имат една и съща основополагаща причина – расосмешението. Висшата бяла раса се оказва основната действаща сила и в двата случая. Със своята жизненост и енергичност тя катализира процеси, които първоначално облагодетелстват цялото човечество, но впоследствие го изправят пред неговата гибел. Расосмешението издига по-нисшите, но принизява по-висшите. С течение на времето висшата раса започва да губи своите качества, нейните способности се влошават, цивилизационната й енергия отслабва. Безпристрастно погледнато, през последните две хилядолетия цялото човечество постепенно бива обхванато от необратим процес на израждане. То се приближава към едно общо усреднено ниво, което все повече се отдалечава от първоначалните качества на арийците. Напълно естествено е това изродено човечество – и тук европейците не правят изключение – да прегърне абсурдната по-рано идея за човешко равенство. Тя напълно съответства на окаяното му състояние.

Затова няма нищо случайно в историческата съдба на една цивилизация. Нищо и никой не може да я промени – нито заобикалящата я среда, нито природните условия, нито качеството на институциите, нито усилията на човешките общности или отделния човек. Велики личности в историята наистина съществуват, но те не са нещо повече от олицетворение на своята раса, въплъщавайки в изчистен вид нейните качества. Да се отделиш и издигнеш над човешкото множество не означава драстично да се различаваш от него, а бидейки устроен като неговите членове, да притежаваш в пълен обем заложените в него отличителни черти. Затова решаващи са расовите характеристики на човешките групи, а не качествата на отделния индивид. Колкото и да е трудно, имайки предвид оформилата се традиция, историците трябва да преместят погледа си от обичайните теми и да прегърнат този нов подход. Каквито и да са отклоненията и препятствията пред расовата диалектика, те са временни и от дистанцията на времето незначителни. В крайна сметка тя винаги намира начин да тласне човешките групи по предопределения им път. Ние вече знаем, че той води към израждане, упадък и гибел; но знанието е безпомощно пред лицето на тази злощастна действителност. Твърде късно е за обрат, а ново начало е невъзможно:

Бялата раса завинаги е изчезнала от лицето на земята от абстрактна гледна точка. Преминала през епохата на боговете, когато е била съвършено чиста, през епохата на героите, когато смешението не е било достигнало връхната си точка, през епохата на аристокрацията, когато нейните качества не са били напълно похабени, тя постепенно се приближава към окончателно смесване на всички принципи в резултат на различните сливания. Ето защо понастоящем тя се представлява само от хибриди като онези, обитаващи териториите на първите смесени общества, са имали времето и възможностите да се изродят в най-висока степен.[24]

Арийските характеристики отслабват все повече и накрая ще бъдат напълно погълнати и унищожени. Когато този процес завърши, ще настъпи епохата на единството.[25] Достойнствата на бялата раса ще бъдат загубени за човечеството, защото повече няма да съществува расосмешение между чисти раси, а само между вторични и третични хибриди. Тогава ще се достигне до последната степен на посредствеността – хората ще бъдат еднакви и посредствени в интелектуално и физическо отношение. Всеки ще носи в равна степен това печално наследство и никой няма да бъде надарен с нещо повече от останалите. Това наистина ще бъде жалко зрелище. „Народите, или по-точно човешките стада, обзети от унила сънливост, ще влачат безцелното си съществувание подобно на биволите, преживящи в неподвижните блатни води...“[26] Тази зловеща антиутопия не може да бъде нито предотвратена, нито дори забавена. На човешкия род са му отредени не повече от дванадесет или четиринадесет хилядолетия, но първата половина от тях, и то по-добрата, вече е отминала. През следващите няколко хилядолетия изроденото човечество едновременно ще деградира и ще намалява. На тези жалки наши бъдещи събратя, лишени от сила, красота и ум, ще им остане само вярата в Бога – последен спомен от славното минало. Трудно е да си представим по-отчайващ край на човешката история от последното изречение на Essai sur l’inegalite des races humaines:

 Печална е не толкова мисълта за смъртта, а фактът, че със сигурност ще я достигнем в толкова изродено състояние; и вероятно дори позорът, запазен за нашите потомци, би ни оставил невъзмутими, ако не усещахме и тайно не се ужасявахме, че хищните ръце на съдбата са вече протегнати към нас.[27]

 *****

Опитът на Гобино за примиряване на християнство и расизъм завършва с фатализъм. В крайна сметка Бог е справедлив – всички раси ще имат една и съща съдба. За жалост няма възможност за поемане по друг път – има само предопределеност за гибел, неотделима от процеса на цивилизоване. Френският мислител следва самоотвержено логиката на своя расов детерминизъм, достигайки до единствения възможен край – позорно израждане на цялото човечество. „Краят на историята“ и „последният човек“ добиват ясни отблъскващи контури, чиято неизбежност води към отчаяние. Няма надежда; никой не може да бъде спасен, никой не може да промени и поправи историческо развитие. Тоталният песимизъм обезсмисля всяко социално и политическо действие. От дистанцията на времето знаем, че още преди края на ХIХ век идеите на „бащата на расизма“ ще претърпят ревизия, възраждаща оптимизма. Спасението на една раса все пак ще стане възможно – за сметка на другите.

 

 

Светослав Малинов е роден през 1968 г. Магистър по политология (СУ) и магистър по политическа философия (Йорк, Великобритания). Специализирал политически науки в САЩ, Великобритания, Норвегия и Италия. Защитил докторат в областта на историята на политическата мисъл през 1999 г. От 2000 г. е главен асистент по политическа теория във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на редица публикации в областта на политическата теория и историята на политическата мисъл. Съставител е на двутомната антология Консерватизмът (т. I, 1999 г.; т. II, 2000 г.), както и на монографията Критика на политическия рационализъм. Изследване върху политическата мисъл на Едмънд Бърк (София, 2003 г.). Главен редактор на теоретичното списание за политика и култура Разум. Депутат в 40-ото народно събрание (2005–2009 г.) и в Европейския парламент от групата на Европейската народна партия (2014-2019). От края на 2018 г. е ръководител на катедра „Политология” във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

---

[1] Позовавайки се тъкмо на тези откъси, съвременният католически богослов Алън Дейвис директно заявява: „Расизмът и християнството са фундаментално несъвместими“. Вж. Davies, Alan. Infected Christianity, McGill-Queen’s University Press, Montreal, 1988, с. x. Като контраст бих привел следната радикална теза: „Мълчанието на американските католически богослови относно расизма е сходно с мълчанието на водещите германски богослови и интелектуалци по време на нацистките зверства и осъществяването на така нареченото „окончателно решение“ срещу еврейския народ“. Phelps, Jamie. „Communion, Ecclesiology and Black Liberation Theology,” Theological Studies, № 61, 2000, с. 692.

[2] Biddis, Michael. Father of Racist Ideology. The Social and Political Thought of Count Gobineau, Weidenfeld and Nicholson, London, 1970.

[3] Gobineau, Joseph-Arthur (Comte de), Essai sur l'inégalité des races humaines, Paris: Librairie de Firmin-Didot, 1884, том.1, с. 1.

[4] Пак там, том 1, с. 2.

[5] Пак там, том 1, с. 7.

[6] Пак там, том 1, с. 90.

[7] Пак там, том 1, с. vi-vii.

[8] За кратко въведение в темата препоръчваме Marvin, Harris. The Rise of Anthropological Theory: A History of Theories of Culture. Rowman Altamira, 2001, с. 87-94, както и Nathan G., Alexander. „Atheism and Polygenesis in the Nineteenth Century: Charles Bradlaugh's Racial Anthropology”, Modern Intellectual History, № 3, 2019, с. 835-861.

[9] Gobineau, Essai, том 1, с. 136-140.

[10] Пак там, том 1, с. 142-143.

[11] Пак там, том 1, с. 144.

[12] Пак там, том 1, с. 137.

[13] Пак там, том 1, с. 149-150.

[14] Пак там, том 1, с. 173.

[15] Няма да навлизаме в детайлите на расовото разделение. Вместо това предлагам кратък преразказ на глава 16, том 1. Черната раса е най-ниско в йерархията. Сетивата на нейните членове са силно развити, физическата им сила е голяма. Интелектът е ограничен, желанията и волята – необуздани. Същевременно са непретенциозни към храната и условията за живот. Характерът им е неустойчив, настроенията бързо се променят, чувствата лесно пламват и угасват. Колкото са издръжливи физически, толкова са лабилни психически и лесно се отказват от продължително преследване на определена цел. Трудно различават порок от добродетел; не ценят високо нито чуждия, нито своя живот. Жълтата раса е антитеза на черната и я превъзхожда. Нейните представители са по-слаби физически, желанията им са овладени, склонни са към апатия. Чревоугодници са, стремят се умерено към материални и телесни удоволствия. В морално отношение са много по-улегнали и не стигат никога до крайности в поведението си. Практични са в най-висока степен – в състояние са да разберат всичко, стига да не се отличава с възвишеност или дълбочина. Затова не се впускат в мечти или теоретични разсъждения. Не са изобретателни, но разбират и ценят всичко полезно. Много уважават реда и по-малко свободата, не търсят нищо повече от спокоен и удобен живот. Бялата раса категорично превъзхожда черната и жълтата. Нейните народи не отстъпват по физическа сила на черните, но са подвластни на сетивата в много по-ниска степен; интелектът им е несравнимо по-силен от останалите. Практични са като жълтите, но са дръзновени и идеалисти; преследват упорито целите си, добре преценяват препятствията и средствата за преодоляването им. Дори когато проявяват жестокост, тя е наложена от необходимостта и винаги е в определени граници. Еднакво обичат реда и свободата – никога не биха търпели деспотизъм. Отличават се с дълбоко уважение към живота – както към своя, така и към чуждия. Устойчиво се придържат към определен морален ред, в който първа добродетел е честта; заради нея понякога са готови да жертват живота си.

[16] Пак там, том 2, с. 539.

[17] Пак там, том 1, с. 222-223.

[18] Хана Аренд систематично прокарва в този смисъл аналогия между „расизъм“ и „комунизъм“. Вж. Arendt, Hannah. The Origins of Totalitarianism, Harcourt Brace and Company, New York, 1968 и особено глава 13 „Ideology and Terror: A Novel Form of Government“. По-всеобхватна защита на същата теза имаме у Cassirer, Ernst. The Myth of the State, Yale University Press, New Haven, 1946 и най-вече последната част 3 „The Myth of the Twentieth Century“.

[19] Cassirer, Ernst. The Myth of the State, Yale University Press, New Haven, 1946, с. 232-234.

[20] Gobineau, Essai, том 1, с. 75.

[21] Пак там, том 1, с. 63.

[22] Пак там, том 1, с. 64, 67.

[23] Пак там, том 1, с. 29.

[24] Пак там, том 2, с. 560.

[25] Пак там, том 2, с. 561.

[26] Пак там, том 2, с. 561.

[27] Пак там, том 2, с. 563-4.