ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА „ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК“ ОТ ЖОРЖ БЕРНАНОС

Започнах наново една стара книга, която, струва ми се, ще ви хареса. Реших да напиша дневника на един млад свещеник, поел енорията си. Той ще се лута, ще работи за четирима, ще гради невероятни планове, които, естествено, ще претърпят пълен провал, ще бъде мамен от глупаци, порочни жени или негодници, и тъкмо когато вярва, че всичко е вече загубено, ще служи успешно на Бога, смятайки обаче, че не му служи както трябва…

Жорж Бернанос, Писмо до Робер-Валери Радо, 6 януари 1935 г.

Романът, за който става дума в това писмо и който държите в ръцете си, вижда бял свят през юли 1936 г. Той носи на своя автор Голямата награда на Френската академия и определено надхвърля успеха на Под слънцето на Сатаната – творбата, която десетилетие преди това е накарала да се заговори за Бернанос като за „френския Достоевски“. И до днес критици се питат дали Дневникът на един селски свещеник – тази „изповед от бездната“ – не е и последният голям християнски роман в съвременната литература. При всички случаи става дума за книга предизвикателство, убягваща от всякакви традиционни класификации или жанрови определения.

Макар и верен ученик на Балзак (неговия „Жюл Верн в социалното“), Бернанос дръзва да пише за друго – за „светци и герои, които единствено са от значение“, като настоява, че винаги прави отчетлива разлика между  „набожните лицемери и християните, военните и воините, видните личности и чудовищните младенци“ (Унижените деца, 1949 г.). Може би в тази връзка би трябвало да припомним, че самият Достоевски на младини също е бил силно запленен от Балзак и даже превежда Йожени Гранде на руски език.

Ето защо Дневникът на един селски свещеник не е социална хроника, макар да казва на читателя много за нравите от онова време. Бернанос не е „социолог“ като своя учител Балзак. Нито става дума за чисто психологически роман, подобно на книгите на писатели като Анри Бордо или Пол Бурже, които се ползват с голям успех в литературата от 30-те години на ХХ в.

            Написана под формата на дневник (роман в романа), творбата на Бернанос е разрез на човешкото съществуване в неговата „гранична ситуация“. Неслучайно романът сякаш се разделя на три части: смъртта, благодатта и светостта (Албер Беген). Смъртта, която  приижда, подобно на пълноводна река, застрашавайки (или осъждайки) всяко от действащите лица в Дневника. Благодатта е пристанът, позволяващ на персонажите да се оттласнат от греха, който ги пронизва и заобикаля. А светостта, тъй скъпа на сърцето на Бернанос, е пламъчето на надеждата, носещо в себе си изкуплението.

Подобно на „малките холандци“ в живописта, Бернанос е истински „минималист“ в писането си и е крайно пестелив в изразните си средства. Мястото, където се развива романът, е онази „малка Франция“ от неговото детство, която откриваме в почти всичките му книги. Става дума за пикардийските земи на Артоа с тяхната камениста и неплодородна почва, чиито обитатели трудно изкарват насъщния си хляб, което дава основание на изследователя Хуго Дизеринк да говори за „фламандския мираж“ на Бернанос: свещеникът от Амбрикур, подобно на своя по-стар събрат от Торси, са от онези свободни и „обикновени хора“, които не се колебаят да живеят според духа на Евангелието, независимо от „духа на времето“, отстоявайки вярата си в Иисуса Христа до сетния си час. Ала в същото време те не могат да не си дават сметка за „първичната реалност“ на този свят, разяден от греха. По същия начин както още от първите страници на романа земите на Амбрикур са разкаляни от неспирния есенен дъжд, който прониква отвсякъде, стича се по телата, сякаш смесвайки в едно кал и грях, за да пресъздаде усещането за библейския Потоп.

Нещо, което непрекъснато подтиква свещеника от Амбрикур, чието име така и никога не научаваме, да се пита в състояние ли е въобще да направи нещо за „малката си енория“ или може единствено да я гледа „как тъжно потъва, изчезва в нощта“. 

Изходът е само един – „молитвата“, която е и единственият възможен лек. Желанието за молитва е вече молитва. „В този миг молитвата ми беше също така необходима, както въздухът на дробовете и кислородът – на кръвта”, отбелязва в дневника си свещеникът от Амбрикур, ясно съзнавайки ситуацията-в-света: „Зад мен нямаше нищо. А пред мен стена, черна стена“.

Бернанос е сравним единствено с Достоевски в умението си да долови и опише бездната на болестта и греха. Отецът от Амбрикур влиза в непоколебима битка със Злото, поразило енорията му. Ала скоро си дава сметка за неговия размах, вижда как то прониква дълбоко дори сред децата; бори се за всяка душа, търпи поражения, но и изтръгва сълзите на изкуплението, както в случая с графинята. Уповава се на това, че истината е нетърпимо предизвикателство пред лицето на един грехопаднал свят. Много добре разбира защо неговите енориаши са загърбили надеждата, защо са се вкопчили единствено в земните блага. Иска да ги извади от закостенялостта им, да разчупи „земната им черупка“. Натъква се на упоритото им неприемане и злостни насмешки.

А неговата цел е друга – той иска да пробуди у тях не просто „разбунтувания човек“, а „човека на вярата“, обречен на вечна надежда. Иска да „свали маските“ на всички тези персонажи-двойници около него, воден от убеждението, че същинският лик на човека е отражение на Божия лик; че в разкаянието си всяко човешко същество разкрива истинското си лице, прикривано дотогава от безчислени маски и социални роли. Убеден е, че само „пълното демаскиране“ може да отведе човека от профанното към сакралното. Затова непрекъснато подтиква ближните си към изповедта – онзи миг, в който лицето наистина се открива, подобно на „рана, откриваща се при последен вик“.

По същия начин главният герой на Бернанос е убеден и че човек не може да загуби вярата си: „изразът „губя вярата си“, както се губи кесия или връзка ключове, винаги ми се е струвал някак глуповат. Вярата не се губи, тя просто престава да напътства живота“.

Ала се оказва, че духовното служение на отеца от Амбрикур има предел и скоро стига до своя край. Злото, което разяжда енорията му, е не просто отглас от първородния грях, а активна и целенасочена сила, която превръща Амбрикур в образ на целия човешки свят. И младият селски свещеник е принуден да запише в дневника си следните горчиви редове: „Човекът ще бъде малко по малко разяден, както дървото се разрушава от невидимите гъбички, които за няколко седмици превръщат дъбовата мебел в пореста маса, която поддава при най-малкия досег с пръст“. В редица пасажи от дневника е повече от осезаема битката, която свещеникът води със Сатаната, уповавайки се на Божието милосърдие. Отецът от Амбрикур, този смирен Божи служител, усеща как се сгъстява около него атмосферата на злото и той започва да страда под товара на хорските грехове.

И скоро този „малък свещеник“, единственият светец в творчеството на Бернанос, на свой ред заболява тежко от рак на стомаха. Ала до сетния си миг носи служението си с кротост и упование. Сякаш поразеното му от рака тяло – образ на греховете на енорията му – е въплъщение на посланието, което романът носи със себе си – за това, че страданието е изкупление.

Свещеникът от Амбрикур отбелязва в последните записки на дневника си, че само убеденият в себе си човек може да превърне агонията си в нещо съвършено и безупречно, дори в израз на любов към Бога. Що се отнася до неговата агония, той би искал тя да се превърне в пример или в урок. А защо не и в израз на състрадание, чуждо на „равнодушието на несмутимите”. Защото нищо друго „няма значение“. Защото „всичко е благодат“.