Разговор на Николай Трейман с проф. Павел Павлов, преподавател по църковна история в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Какво всъщност се съдържа в словосъчетанието „небесен закрилник”, с което наричаме св. Иоан Рилски?

Това е едно от определенията за св. Иоан Рилски като общопризнат от всич­ки българи образец за святост, от една страна, и от друга страна – като све­теца, който най-много се е потрудил с безбройните чудеса, извършени с него­вото застъпничество, молейки Господа за нашите сънародници – за всички, които пристъпват в търсене на неговата помощ и закрила. Затова той е наричан „небесен закрилник” – светец, който измолва това, от което имат нужда прибягващите към него. Има и друг аспект на това прозвище – всепри­знатата роля на свети Йоан Рилски в българската история като покровител на градовете, в които престояват неговите свети мощи, като покровител на Търновската столица, на българския царски род в Търновска България. Той е светецът – особено в Късното средновековие, почитан като покровител на българския владетелски род и оттам – на целия български народ.

Каква е ползата на обществото от един пустиножител?

Когато говорим за отшелничество, обикновено в нашето секуларно вре­ме разбираме този начин на живот в идеалистичен план – като поучителна приказка от миналото за странници, които не могат да се впишат в общес­твото на определена епоха. Вероятно в очите на мнозина съвременници тези хора изглеждат като някакви неудачници, които търсят „да хванат гората”, да се изолират от другите, за да продължат да живеят по своя си начин. Всъщност е обратното, изворът на православното отшелничество е желанието за изпълнение на евангелската заповед за любов към Бога и към ближния, и оттук – готовността за саможертва. Човек прави такъв избор не защото отхвърля обществото и не желае да упражнява някаква професия, а преди всичко защото иска да се посвети на другите. В този смисъл отшел­никът е човек, който се посвещава изцяло на живеенето по Бога и в молитва за ближните. Когато говорим за християнско общество, във всяко историческо време ние търсим Божията подкрепа и такива хора са изключително нужни – защото те непрестанно отправят молитви за всеки и за всичко. Да има кой да измолва Божията благодат за нас! Затова тази будност, в която постоянно пребивават анахоретите, е толкова ценна за нас!

За вярващия човек Заветът на св. Иоан Рилски е неоспорим, но в научните среди има спор дали е автентичен. Доколко Църквата се влияе от споро­вете и мненията на изследователите?

Важно е църковните хора, духовниците, а и верният народ добре да познават както християнските документи и свидетелства, така и дискусиите и спо­ровете около тяхната автентичност. Дали този документ е от X век? Дали е завещание, дали е прототип на манастирски устав? Богословите не оспор­ват автентичността на документа, макар ръкописите, които имаме, да са по-късни, но смятаме, че е имало по-ранен прототип. А и дори да няма текст, датиращ от Х век, знаем, че в тези духовни общности заветите на отците, особено на отците покровители, се предават от поколение на поколение – носител на Преданието е човекът, а книгата е само средство.

Въпросът е защо е важно да знаем за дискусиите на учените, свързани с конкрет­ни документи или реликви? В историята на християнството може би най-голе­мите поражения, предизвикани поради незнание, макар и с благочестиви намере­ния (а и някъде – по финансови съображения), са нанесени чрез преиначаването на някои истории за светци. През XVIII век, в епохата на Просвещението, има такива случаи в Западна Европа, когато изследователи започват – сякаш като своеобразни детективи – да коментират критично и да разкриват някакви фалшификации. Като например дублирането на св. мощи. Разбира се, тези случаи са лоша тенденция. Затова и мненията на учените трябва да се познават и да се изслушват, дори и най-критичните и крайните сред тях, за да може говорене­то за светците да се съобразява с реалната историческа картина и контекст.

За нас Заветът на св. Иоан Рилски е завещание, което е безспорно, обърнато към всички православни християни, не само към българите. В този кратък, но много съдържателен документ виждаме най-важните добродетели, на които трябва да държи всеки християнин, но особено този, който живее в манас­тирска общност или се е посветил на отшелничество. И днес то е достъпно за всеки – може да се намери и на хартиени носители, и в електронен вид.

Коя препоръка от Завета е най-актуална от гледна точка на днешния ден?

Според мен за изкушението от властта, дори в духовната общност – това винаги е особено впечатлително. Това изкушение има и друг аспект – власто­угодничество, политкоректност. А светецът предупреждава: „не търсете да бъдете познавани и обичани от земните царе и князе”. И другото е сребро­любието. Като че ли обаче съвременните хора успяваме да се справим повече със сребролюбието, отколкото с изкушението на властта и властоугодни­чеството. Този Завет ни връща към основите на християнския аскетизъм, към св. Анто­ний Велики, който там е подчертан като прототип на отшелничеството. За нас е естествено да гледаме към св. Антоний през св. Иоан Рилски. Тоест там има не само предупреждение за изкушенията, но е и зададен образецът на идеала.

Заветът на св. Иоан трябва да бъде четен от всички, които се посвещават на духовното поприще, но и от тези, които се готвят да управляват както духовното, така и светското пространство. Може би Заветът трябва да се раздава като четиво за всички наши държавници при встъпването им в длъжност.

Когато говорим за св. Иоан Рилски, се сещаме за историята със св. цар Пе­тър. Има ли и други примери на диалог между светец и цар?

През текстовете откриваме и други такива примери. Тук обаче сюжетът за неосъществената среща между св. цар Петър и св. Иоан Рилски, или по-точно за тази осъществена от разстояние среща, ни разкрива ключово разбиране за отношението между духовното и светското. В житието на светеца от св. Патриарх Евтимий – най-хубавото слово на български език, можем да усе­тим тази дълбочина от смисъла на тази среща между светеца и владетеля.

Иначе желанието да се подражава на определени светци, да се търси тях­ната небесна подкрепа от всяко едно поколение християнски владетели, е нещо типично. В случая със св. цар Петър – той осъзнава, че онова, с което се е захванал, е непосилно за човешките възможности, и търси духовна подкре­па. Установено е, че е имал привързаност и към друг свой съвременник светец отшелник – св. Павел Латрийски.

Християнските владетели са почитали светците като образци за подража­ние, но и в търсенето на небесна подкрепа. Както беше отбелязал някъде император Юстиниан Велики, монасите са нужни, защото чрез техните мо­нашески ръце, сключени за молитва, измолваме Божията подкрепа във всички наши начинания – дали ще е бран, дали ще е предотвратяване на глад, болес­ти, природни бедствия и т.н.

Каква е представата ни за човек, който приживе е придобил Божията бла­годат?

Обòжен човек. Представата на нас, съвременните хора, е доста недостижи­ма. Дълбоко в себе си ние не вярваме, че днес изобщо може да има светци, така издигаме това понятие на пиедестал, че изградената ни представа за све­тостта е твърде романтична. А светостта би трябвало да е естествено състояние на християнското живеене; светецът е човек, който изпълнява Божиите заповеди и най-вече евангелската заповед за любов към Бога и към ближните. Светецът има едно много важно качество – изключително търпе­ние да може да преодолява големите изкушения, които се случват в неговото време. Като че ли обаче ние си представяме един твърде обобщен образ на светеца, който трябва да притежава абсолютно всички небесни дарби – да има пророчески дар, да е чудотворец, да има аскетични подвизи и т.н. Това е голямо очакване, с което препречваме пътя към много канонизации. В ис­торията светците са различни групи – едни са мъченици, пострадали заради вярата си, която може да не е била богословски изпипана, но е вярата в нашия Господ, други са отшелници и т.н.

При св. Иоан Рилски наистина виждаме съчетание на повече качества и благо­датни дарби. Една от най-изразените е чудотворството. Неслучайно проф. Климентина Иванова казва, че обратно на стремежа му да бяга от света в планината и пустинята, след своето успение той слиза при народа чрез сво­ите свети мощи. И това почти 11-вековно пребиваване на св. Иоан Рилски сред хората след неговото успение през 946 г. дава възможност да изградим една представа за него преди всичко като Чудотворец. Плодовете, които дава Божията благодат, положена върху св. Иоан, дават основание да го почи­таме като всебългарски закрилник. Ние не гледаме към святата му личност само като към образ, а гледаме и действията – чудесата, които се случват. В последните години около поклонническия път „Рилския чудотворец” станах­ме свидетели на чудеса, които се случиха при неговите мощи след продължи­телно търсена подкрепа в едно непрекъснато молитвено шествие – как хора получаваха небесна помощ било за раждането на дете там, където е имало трудности, било за изцеление от тежки болести. Ние ги помним, макар и ня­кои все още да не са записани. А пък братята от Рилския манастир знаят за толкова много чудеса, които се извършват ежедневно и след това хората се връщат да благодарят и да им разкажат за своето чудо.

Светостта на светеца е в плодовете, които дава неговата обожена и об­лагодатена човешка природа. Той е Божи образ като всички нас, но все пак е човек, който се грижи много повече от нас да запази Божия образ в себе си, и това не е самоцел, за негово лично самоусъвършенстване, а е като дар, из­раз на неговото желание да подари себе си в полза на другите по примера на жертвената любов на Христос.

Как другите православни народи гледат на св. Иоан Рилски?

Преди десетина години имах един случай, който ми направи силно впечатле­ние. Писа ми един свещеник от Канада с молба да им изпратя някой хубав об­раз на светеца. Ремонтирали православен храм в Отава, където се събирала общност от православни християни, главно наследници на емигранти от Ук­райна. В енорията започнали да идват и много българи и при ремонта на църк­вата решили да разширят царските икони с още две, едната било избрано да бъде на св. Иоан Рилски. В онзи момент не им обърнах много внимание, нямах време и набързо им изпратих два традиционни образа на светеца – игумен­ския тип, от Възраждането. След като ги видя, изненадващо отецът ми каза: „О, това не е св. Йоан Рилски – той трябва да има естествено излъчване, с вид на здрав, силен отшелник”. Тогава отидох до Земенския манастир, до Бо­янската църква, където снимах и му изпратих по-старите образци. Колкото по-стари бяха те, толкова повече съвпадаха с представата на отеца. А той никога не беше идвал в България, не беше стъпвал в Рилския манастир… Така и не пожела да положи образа на св. Иоан като игумен от Рилския манастир. Повече му харесаха образите от Земенския манастир. За него св. Иоан Рилски трябваше да изразява събирателно представата му за българите – здрави, силни хора, които могат да устояват на изпитанията.

Сещам се и за един случай на Света гора, когато с мой приятел, днес свеще­ник, бяхме на поклонничество през 2001 г. във Ватопедския манастир. Дата­та беше 14 юли и аз не се сетих, че според стария календар това съответс­тва на 1 юли, когато се чества празникът, свързан с връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир. И ето че на трапезата след вечернята на няколко пъти чух при четивата да се споменава името на св. Иоан Рилски. За централно четиво бе избрано именно посветеното на Рилския светец, макар и сигурно за същия ден в светогорските поменници да има записани имената на още 50 светци. Така че да, св. Иоан Рилски е познат и обичан и от другите православни народи, те имат свои истории за него, той им напомня за свето-Антониевото отшелничество от ранните веко­ве на християнството и установяването на монашеството. Особено в един период, когато по време на иконоборческите времена монашеството става предимно градско, за да даде отпор на иконоборците.

Бог прославя своите светци, и то често – против очакванията или предста­вите за святост на хората от една или друга историческа епоха. Спомням си в моето детство, когато Рилският манастир бе превърнат в музей, какво беше отношението към светеца, какво поругаване можехме да прочетем в текстове срещу неговата святост, срещу чудесата му. Почитта към свете­ца има дълга история и тя има различни височини и низини. Когато говорим за тази почит към св. Йоан Рилски, е добре да си спомняме и тези времена. Знам, че след нас хората ще ги забравят, има поколения, които са израснали с безразличие към покровителя на българския народ. Днес се опитваме да вър­нем поне малко от автентичната почит у младите поколения към чудото на Рилския пустинник.