Дилян Николчев, дбн, е професор в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” по църковно право и устройс­тво и управление на Българската православна църква. Ав­тор на редица статии и студии, посветени предимно на църковноправни въпроси, история на каноничното пра­во, църковния брак и др., както и на монографиите Исто­рия, устройство и управление на Струмишко-драмска епар­хия (Беломорски дял, 1941–1942) и Драмска епархия (1943–1944) (София, 2020), Врачански митрополит Паисий и Врачанска епархия (1930–1974) през прочита на архивни документи (Со­фия, 2018), Екзарх Стефан под „грижите” на Държавна сигур­ност (София, Военно изд., 2015) и Брак, развод и последващ брак в Православната църква (София, 2006).

Казусът със затварянето на руската църква „Св. Николай Мирликийски” от посолството на Русия има два аспекта – единият е светски, а другият каноничен. За читателите на нашето списание каноничният е по-важен, но все пак предлагам да започнем от светската страна на въпроса. Каква е собствеността върху църквата съгласно достъпните до момента дан­ни, възможно ли е земята и църковната сграда да са собственост на руска­та държава и какво следва от това?

Метафорите невинаги са най-добрият пример, но трябва да кажем, че по раз­лични причини – исторически, политически, ако щете и фолклорни, църквата „Св. Николай Мирликийски” в съзнанието на българина се е утвърдила като руска, наричаме я руска. Само че невинаги това, което ние наричаме руско, на­истина е такова. За пример, когато се приберем вкъщи и си купим от супер­маркета една руска салата, всъщност ние я наричаме руска салата, но това не е руска салата. Самите руснаци я наричат „Оливие” по името на създателя на рецептата в средата на XIX век. Французинът Оливие държи ресторант „Ермитаж”, един от най-известните ресторанти в Москва, и там той съз­дава тази рецепта. Негов помощник-готвач е руснакът Иван Иванов, който напуска ресторанта на Оливие и създава свой ресторант, като преди това краде рецептата на салатата. Нещо обаче Иван е пропуснал в рецептата и не му се получава. Така до днес в България ние наричаме тази салата „руска”, а в Русия я наричат „Оливие”. Друг пример е, че ние наричаме руска жигулата, а тя всъщност е откраднат модел от италианския фиат. Това го казвам в кон­текста на спора дотолкова, доколкото по казуса с църквата „Св. Николай” спорим от много страни и гледни точки. Една от страните, разбира се, е ка­нонична, а другата страна е чисто правната, с оглед действащото българ­ско законодателство.

От гледна точка на българското законодателство въпросите, свързани с вярата, с религията, с вероизповеданията, се уреждат от специализирания закон. Това е Законът за вероизповеданията. Той предявява различни изисква­ния, императивни изисквания, и едно от тези изисквания е, че за да се открие храм, молитвен дом, независимо на кое вероизповедание, той трябва да мине през специална регистрация, която да изпълни разпоредбите на същия закон.

Един от съществените моменти тук е, че за да бъде регистрирана една църква като юридическо лице, първо трябва да бъде регистрирано вероиз­поведанието, към което тази църква се отнася. Очевидно е, че Руска право­славна църква като вероизповедание не може и няма как да бъде регистри­рано, тъй като Руската православна църква е част от едната Съборна, Света и Апостолска църква и ако щете, дори и по наименование тя съвпа­да с Българската православна църква. Затова и няма как да бъде регистри­рана такава църква в България като юридическо лице, църква, храм, със съ­ответната енория в България. Това като цяло важи и за времето до края на 2002 г., когато все още действаше Закона за изповеданията, който беше още по-стриктен по отношение изискванията да се регистрира в правния мир едно изповедание като юридическо лице или една църква, също като юриди­ческо лице. Самата дирекция по вероизповеданията към Министерския съвет тогава имаше много по-големи правомощия, дадени и от закона, отколкото същата дирекция има сега – по силата на Закона за вероизповеданията.

Въпросът за собствеността е спорен. Всяка една правна норма се е разви­вала през вековете, променят се политическите нагласи, променя се мора­лът, културата на хората, променят се правни норми и на държавата, и на Църквата, променя се и координацията между отделните правни норми на Църквата и на държавата. Затова фактите и обстоятелствата, които бяха изложени пред обществеността, трябва да бъдат преценявани именно в контекста на правните изменения, настъпили през всичките тези десети­летия, от края на ХIХ век. Покрай всички тези спорове българското общест­во научи следното: че имаме някакъв крепостен акт от края на по-миналия век, имаме решение на Софийската община за даряване на място на руската легация, което обаче се оказва много спорно, защото общината, Софийската община, всъщност подарява имот, собственост на конкретен, жив човек. Завеждат се дела, които продължават и след неговата смърт и накрая те се решават със споразумение в съда и с обезщетяване на наследниците на този човек. Тоест виждаме, че имаме девиантно развитие на случая още от самото начало, при старта на този казус, ако проследим чисто правно цяла­та история.

При това задължително трябва да се обърне внимание и на обстоятелство­то, че Българската православна църква е в схизма в този период, от 16 септем­ври 1872 г. до 22 февруари 1945 г. е в схизма. Тоест съвсем нормално е руските граждани да получат такава църква, защото не само дипломатите и техни­те семейства, но и гражданите, пребиваващи тогава в Княжеството, а след това в Царство България, нямат къде да се черкуват, тъй като Българската православна църква не е в общение с останалите поместни църкви и те, чуж­дите граждани, не могат да приемат тайнства, последования, не могат да се ползват от евхаристийната част на Българската православна църква. В същото време Българската православна църква с помощта на държавата прави всякакви опити още след Освобождението да бъде вдигната схизмата и да не дразни Руската православна църква. Затова и прави отстъпки, като например си затваря очите за действия на други поместни църкви като въз­можност за извършване на църковна дейност и по-специално на богослужебна дейност, каквато е църквата „Св. Николай”, на друга юрисдикция.

Има и друг момент, който не виждам коментаторите да споменават. В един период от време, т.е. след революцията от 1917 г., в България идват много белоемигранти, увеличава се броят на емигрантите, които не са само рус­наци, но също и украинци, белоруси и пр. Когато са съборени части от руска­та легация, на тях им е предоставен друг имот, съпоставим и равностоен на предишния, което вече представлява обезщетение.

Оттук нещата стават доста по-странни, включително и във времето на екзархията през 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век. Имаме различни реше­ния на Светия синод за преминаване на този имот под грижата на Софийския митрополит, тъй като той се намира на територията на Софийската епар­хия. Имаме и други решения, идва и 9 септември 1944 година, има решение за връщане на руските имоти в България на Българската православна църква, докато стигнем до този прословут нотариален акт от 1997 г., констативен нотариален акт. За мен годината е много странна, защото с тази година са свързани много събития, които могат да предизвикат въпроси, на които все още нямаме отговор.

1997 г. е годината, в която на власт идва правителството на Иван Костов, което малко или много толерира така наречения Алтернативен синод. Не каз­вам нещо ново, но тогавашният Каноничен синод беше обезпокоен и уплашен, че неговите финанси, както на Софийската епархия, така и на Българската православна църква, може да бъдат иззети от страна на държавните власти и да бъдат предоставени на Алтернативния синод.

През 1997 г. се случва още нещо много странно, което продължава някол­ко години, но основно през тази година. С решение на Софийската епархия, с решение на Светия синод парите на Българската православна църква и на Софийска митрополия бяха преведени в сметка на Руската православна църк­ва. Говорим за голяма сума, според различните източници от порядъка между три и половина и четири милиона долара. Казвам това на базата на официални действия на български официални институции. Тогава БНБ констатира тези финансови потоци от българска страна към сметката на Руската православ­на църква и сезира прокуратурата, за същото данни има и Министерството на финансите. Прокуратурата открива предварителна проверка дали има състав на престъпление и както често се е случвало в новата и най-нова­та история на България, след няколко месеца тази проверка е прекратена. Отговарящ за тези финансови операции по това време е протосингелът на Софийска епархия, сегашният Ловчански митрополит Гавриил.

През същата година, когато все още действа старият закон за нотариуси­те и нямаме частни нотариуси, нотариус Дахтеров, един много млад тога­ва нотариус, издава въпросния нотариален акт. Та тогава при него идват представители на руското посолство, представят му един-два документа и крепостния акт и той, така да се каже на доверие, издава този констативен нотариален акт. И тогавашният закон, и сегашният закон за нотариусите повелява в такива случаи да се прави не само проверка по документи, а да се прави обстоятелствена проверка, която следва да е много широка. И в слу­чая на нотариуса би трябвало да му светне лампичката, че тук не става въп­рос за някаква обикновена сграда, става въпрос за храм, в който се извършва богослужение, и той би трябвало да разгърне списъка със закони в страната и да се спре на специализирания закон за вероизповеданията, според който е не­възможно да се извършват такива сделки. Според тогавашния закон, както и според сегашния, този нотариус е можел да откаже вписване поради някои съмнителни обстоятелства или липса на пълнота на цялата документация.

Сякаш става ясно, че въпросът за юридическата собственост е много заплетен и си остава спорен. Но този проблем ни води към по-важната тема за каноничната юрисдикция. Възможно ли е да има православен храм конкретно в София, и в България по принцип, на друга поместна църква, която признава българската, и този храм да не бъде под юрисдикцията на съответния български митрополит?

Не може. Дори и да приемем, че собствеността е на руското посолство, въп­росът опира до проблема възможна ли е сътериториалност, т.е. общо уп­равление на двама митрополити в един и същи град, съответно на две пра­вославни църкви на една и съща канонична територия. Защото тук става дума за епархия, водещата единица е епархията, и тази сътериториалност може да бъде определена като еклисиологичен и каноничен нонсенс. Това е аб­солютно забранено от каноните. Бих могъл да цитирам поредица от кано­ни, които забраняват такава сътериториалност на епископи от различни епархии. Разбира се, тези канони са създадени в църковното пространство в друга епоха. Например в тези канони на много места се говори не за епархии, а за т.нар. парикии – които са първообразът на днешните епархии.

Но трябва да имаме предвид, че всяка епархия сама по себе си е поместна църква, дори и епархиите, които влизат в рамките на една по-голяма кано­нична територия, на една автокефална църква. Тоест не само една поместна православна църква не би могла да има канонична юрисдикция на територия­та на друга. Не говорим тук за собственост, а за канонична юрисдикция. Дори и един митрополит не може да има такова право, юрисдикция, на територия­та на друга съседна епархия, дори и те да са част от една обща автокефална църква.

Ще се опитам да обясня за какво става въпрос. Да влезем в следните две хи­потези под формата на два сценария. Хипотеза първа. Да си представим нап­ример, че Неврокопската епархия, която е една от богатите епархии, имайки тези финансови възможности, закупи имот на територията на Софийската епархия в центъра на София. Или пък някой ѝ дари такъв имот. Тя придобива нотариален акт и построява църквата. От деня, от момента, от мига на ос­вещаването на църквата юрисдикция върху тази църква има епархийският архиерей на тази епархия, на територията на която се намира този храм, в случая Софийският митрополит. От този момент нататък, независимо че собственик по нотариален акт е Неврокопската епархия, автоматич­но тя преминава под каноничната юрисдикция на Софийския митрополит и Български патриарх. Той не само освещава храма, той ръкополага по устав „достойни мъже” свещеници и респективно ги освобождава, той назначава четци и певци и т.н.

Хипотеза втора, която се доближава до случая с Руската църква. Нека да си представим, че гръцката държава или респективно Гръцката православ­на църква, които имат големи финансови възможности, решат да закупят земя в центъра на София и да издигнат храм, за който получават нотариален акт (да не повтарям първия сценарий). Отново след освещаването храмът преминава под юрисдикцията на Софийския митрополит. Тук важи същото правило, църковните правила са категорични в това отношение, те са ут­върдени, утвърдена е и канонична практика в продължение на векове и тази практика абсолютно забранява такава сътериториалност, за която става дума.

Необходимо е тук да направим уточнение, защото веднага може да бъдат посочени примери за съществуването на различна практика, какъвто е случаят с т.нар. диаспора, където има множеството канонични юрисдик­ции. Може ли да обясните тази разлика?

Диаспората е различна от каноничната територия. Тук пред скоби само от­белязвам, че въпросът за църковната диаспора е спорен и като научно богос­ловски диспут се води вече в продължение на десетилетия. Когато говорим за диаспора, не говорим за канонична територия, а говорим за канонично уп­равление на територии, които нямат точно определени канонични терито­риални граници, така да се каже, не са поместни църкви. Например в Западна Европа или пък в Америка претенции за управление имат много църкви и някак си през последните десетилетия имаме едно мълчаливо разбирател­ство за това между самите поместни православни църкви. Това представ­лява обгрижването на хора от една националност, на една църковна група, които живеят на друга територия. Такива са нашите задгранични епархии в Западна и Средна Европа, както и другата епархия зад океана в САЩ, Канада и Австралия. Така че тези две неща са коренно различни.

Сещам се и за нещо друго във връзка с диаспората. Руснаците все още не са излезли с каквато и да е аргументация по отношение на решението си да затворят църквата „Св. Николай Мирликийски” в София. Говоренето им до момента е нервно, агресивно, но не сме чули аргументация от тяхна страна защо претендират за право на канонична юрисдикция на Руската православ­на църква на българска територия.

Допускам и съм почти убеден, че те ще стъпят върху точка трета от тех­ния устав, устава на Руската православна църква, в една от алинеите на който се казва, че каноничната територия на Руската православна църк­ва се простира и в територии на други държави, като са изредени държави като Узбекистан, балтийските републики, Украйна, Беларус, включително Япония, Монголия, Китай и т.н. Тоест дори и в тази първа точка се навлиза в едни спорни територии. Но част от тях се отнасят за диаспора, за което говорехме преди малко. Докато в следващата буква от тази точка трета от устава се казва, че в каноничната юрисдикция на Руската православна църква попадат и всички православни християни, които признават Руската православна църква и нейната юрисдикция. Тоест Руската православна църк­ва посредством този текст от своя устав се опитва да навлиза в чужди ка­нонични територии, какъвто беше случаят например в Африка, където те навлязоха в юрисдикцията на Александрийската патриаршия. Тъкмо това прави Руската православна църква и сега в случая с църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”.

Това означава ли, че са основателни опасенията, които понякога се изго­варят в публичното пространство, че живеещите на българска тери­тория руснаци, които посещават една църква, биха могли да си изберат църковно настоятелство, да си поискат руски свещеник и ако правилно разбирам, стъпвайки върху тази алинея от устава на Руската православ­на църква, този храм внезапно може да се превърне в руски или поне да бъде припознат като такъв от Руската църква?

Да, но това пак би било едно антиканонично действие от гледна точка на каноните, на църковните правила на Православната църква. И неправомерно действие от гледна точка на българското специализирано законодателство и по-конкретно Закона за вероизповеданията. Между другото, покрай този казус си направих труда да се задълбоча в Закона за собствеността. След вли­зането на България в ЕС е приета поправка, че собственост на територията на Република България могат да придобиват физически и юридически лица от Европейския съюз, но физически и юридически лица извън територията на ЕС могат да придобиват такава собственост само с решение на Министерския съвет и след публикуване в „Държавен вестник”.

Каква е функцията на подворието и възможно ли е то да бъде извън кано­ничната територия на църквата, на чиято територия се намира?

Като говорим за канонична територия, ми се иска да се върнем към началото на проблема, който разглеждахме. Посланик Митрофанова в едно свое интер­вю каза след заключването на храма от нейното посолство, че руската стра­на, странно, без да уточнява дали има предвид руската държава или Руската православна църква, ще вземе реципрочни мерки, ще отговори реципрочно. През юли 1948 г. в Москва се провежда така нареченото Всеправославно съ­вещание. За там заминава делегация, начело с тогавашния Софийския мит­рополит и български екзарх Стефан. По време на престоя си там той е при­дружаван от бъдещия патриарх Кирил, води със себе си и един архимандрит, Методий Жерев. По време на тези съвещания се сключва договор с точно оп­ределени условия, договор, с който се дава право на съществуване на църков­но българско представителство – подворие в Москва, и за неговите нужди се предоставя църквата „Света Богородица” в Таганка. Интересни са условията по този договор, защото, без да навлизам в подробности, в него условията са категорични. Църквата е собственост на Руската православна църква, всич­ки свещенослужители, с изключение на един, са клирици на Руската православ­на църква. С едно-единствено изключение – представителя на Българската православна църква архимандрит Методий Жерев. Тук в скоби един любопи­тен факт. Методий Жерев след своето назначение престоява сравнително кратък период от време там. Има няколко документа, от които се вижда, че той е върнат в България, защото специалните служби на Съветския съюз за­сичат негови оплаквания за битовите условия, които са му предоставени от съветска страна, и с тези свои оплаквания той злепоставял руската държа­ва, руската власт, злепоставял и Руската православна църква. Затова и те се обръщат директно към наместник-председателя на Синода митрополит Кирил с искане той да бъде отзован. Виждаме, че затова че се е оплаквал от нехигиеничните условия, той е върнат тук, в България. А в случая днес с изго­нените руски свещеници става дума за шпионаж в полза на руската държава.

Следователно, когато говорим за канонична юрисдикция, дори и да приемем, че сградата е собственост на държавата, тя попада в каноничната власт на Софийския митрополит. Свещенослужителите в тази църква са подчинени точно толкова на Софийския митрополит, колкото и останалите клирици в Софийска епархия. Тоест единствената автономия на руските свещеници, така да се каже, е правото им на църковно представителство, тъй като те представляват Руската православна църква. Тоест те се явяват носители на църковната дипломация и тогава, когато има нужда, чрез тях се стиковат различни църковни въпроси между двете поместни православни църкви или се организират съвместни събития.

А сега виждаме, че има голямо разминаване по отношение на това какво пред­ставлява т.нар. руска църква. В началото тя е легационна, а днес виждаме един от изгонените руски свещеници, прибирайки се в Москва и давайки об­ширно интервю, да казва, че това е енория на Руската православна църква. За да съществува такава енория, тя трябва да съществува въз основа именно на Закона за вероизповеданията, за който говорехме.

Руснаците сега твърдят, че това е енория. Знаем от това, което излезе в медиите, че през последните две десетилетия са правени опити за така­ва регистрация – да се регистрира енорията на „Св. Николай Мирликийски” като юридическо лице. В смисъл техни представители са правили опити за регистрация на юридическо лице в Дирекцията по вероизповеданията на Министерския съвет, правени са някакви опити за признаване, но по силата на Закона за вероизповеданията няма как да се случи придобиване от църква­та на качество на юридическо лице. Знаем обаче, че са ходили с такова искане в Светия синод. Сега чувам в решението, в последното решение[1] на Светия синод, че Синодът щял да прави проверка. На какво ще прави проверка, знаят ли, примерно, къде е този устав на руската църква, имат ли го, нямат ли го? Тепърва щели да свикват тази комисия да прави проверка за устава, който е трябвало да бъде одобрен от Светия синод на Българската православна църква.

Ще се опитам да обобщя: подворие, най-общо казано, е църковно предста­вителство на една поместна православна църква в друга поместна право­славна църква. Храмът, в който служи свещеникът, който представлява това подворие, не става поради това нито собственост, нито той пре­минава под юрисдикцията на поместната православна църква, която той представлява. Този храм си остава под юрисидкцията на епископа, опре­делен за епархийски архиерей на съответната епархия, където храмът се намира.

Да, точно така.

Накрая ще ви попитам до каква степен всичко това е свързано с по-голе­мите претенции на Русия и на Руската православна църква: можем ли да твърдим, че това нарушаване на каноничната юрисдикция от страна на Руската православна църква представлява проявление на доктрината за „Русский мир” на българска територия?

Ако внимателно сме следили какво се случва в Русия и в Руската православна църква през последните години по времето на управлението на Путин, ще разберем как доктрината за „Русский мир” се използва за геополитически, пък и за военни цели. През тези години Руската православна църка започна да се използва като оръжие, тя се превърна във военен капелан на руската полити­ка. Ще дам пример, който често използвам. Самият факт, че предишният рус­ки патриарх Алексий и по-предишният Пимен бяха народни депутати в СССР и в Руската федерация и бяха членове на Съвета за национална сигурност на Русия, би трябвало да говори много и на българските политици, и на църков­ниците в България. Специално Съветът за национална сигурност на Руската федерация се състои от 15 или 16 души, в който влизат силовите минист­ри, началниците на службите, министърът на финансите и в него членува и руският патриарх. Това е орган, който стратегически изгражда цялата по­литика на руската държава по отношение на икономика, на стопанство, на постигане на военни цели, на политическа експанзия в чужбина и т.н.

Свидетели сме днес и на връщане към практиките от времето на Студената война, когато Църквата е използвана като средство за подпомагане на спе­циалните служби в други страни. Такава е била практиката и в България. Тоест, ако се замислим, практиката за ползване на свещеници от специал­ните служби на руската държава е добре позната от времето на комунизма, включително и в България. За съжаление, тази практика се запазва в Русия и след падането на Берлинската стена, след разпадането на Съветския съюз. Нещо повече – виждаме, как да кажа, възраждане или възстановяване на тези практики от времето на Студената война. Както и опити за експанзия по всякакъв начини – политически, военен, включително и църковна експан­зия в чужди територии, в чужд църковен диоцез. Свидетели сме на това как Руската цъква се меси пряко в живота, устройството и управлението на ав­токефалните църкви – и то на територии извън границите на Руската феде­рация. По този начин Руската църква претендира за етноцърковна юрисдик­ция, което само по себе си е вече нееклисиологично и неканонично явление и е предпоставка за настъпването на еклисиологичен хаос в каноничните тери­тории на автокефалните църкви, както и за създаване на политическо нап­режение в рамките на суверенни държави. Такъв е и казусът с църквата „Св. Николай Мирликийски Чудотворец”. В резултат на тази псевдоправославна руска политика в България наблюдаваме църковна, обществена и политичес­ка обтегнатост, непредизвикана от Българската православна църква и от българската държава, непровокирана от българския народ