Проф. д.ф.н. Георги Каприев (род. в Бургас, 1960) е завършил философия в СУ, специализирал е в Кьолн и Париж. Член на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) и на Обществото за философия на Средновековието и Ренесанса (GPMR) в Германия. Съосно­вател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Гост-професор в Кьолнския университет 2005/6 и 2013 г. Гост-лек­торати в университетите на Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Карлсруе, Кьолн, Лече, Лозана, Милано, Мюнстер, Скопие, Хамбург, Хановер, Цюрих. Автор на 24 книги, между които: Lateinische Rivalen in Konstantinopel: Anselm von Havelberg und Hugo Eterianus (Peeters, Leuven 2018); Механика сре­щу символика (Изток-Запад, София 2017); Византийски етюди (Комунитас, София 2014); Византийска философия (Изток-Запад, София 2011); Максим Из­поведник. Въведение в мисловната му система (Изток-Запад, София 2010); Philosophie in Byzanz (Königshausen & Neumann, Würzburg 2005); ...ipsa vita et veritas. Der „ontologische Gottesbeweis” und die Ideenwelt Anselms von Canterbury (Brill, Leiden 1998). Главен редактор на philosophia.bg. Съиздател на Архив за средновековна философия и култура и Bibliotheca christiana. Преводач от ла­тински, старогръцки, немски и руски.

Целта на тази статия е да отдаде почит на Торстайн Теодор Толефсен[1] с пог­лед особено към последната му книга[2], в която задълбочава тълкуването си на метафизичната система на Максим Изповедник като „христоцентрична космология“. В центъра на неговото тълкуване стои учението за логосите на Бога.

Логосите на всички твари са включени в Божия Логос и съществуват като негови мисли.[3] Това пред-съществуващо знание се описва като собствени воли или волеви актове на Бога (θεῖα θελήματα)[4]. Онова, което Бог желае, е веч­но, докато логосите задават времевия ред на сътворените биващи от на­чалото до края им. Бог е вечно действен Творец, но тварите съществуват първоначално потенциално, още не (οὐκ ἔτι) в действителност. Бог сътво­рява биващите, „когато пожелае“ (ὅτε βούλεται)[5]. Толефсен се опитва да обяс­ни това чрез разграничението между логосите като принципи на знанието и принципи на правенето, при което преходът от едното към другото битие е мигновен или без-временен (ἄχρονος)[6]. Различаването има за цел да обоснове връзката между вечната актуалност на Бога и първоначално потенциално­то съществуване на творението, което по-късно се актуализира благодаре­ние на логосите.

Защо е нужно това различаване? Терминът „волеви действия“ е акцентиран от Максим в пасажа (Capita theologica et oeconomica, 1, 48), в който развива фун­даменталната си теза, разграничаваща два вида „Божии дела“ (ἔργα Θεοῦ): дела, които не е започвал да твори (τὰ ἔργα ὧν οὐκ ἤρξατο ποιῆσαι), и дела, които е започнал да твори (τὰ ἔργα ὧν ἤρξατο ποιῆσαι). С първия вид се нямат предвид творения, посочва Толефсен[7], като по този начин отъждествява другите дела с акта на творенето. Първият вид се свързва с божествените вътрешни и външни природни действия, т.е. с екзистенциалните енергии на Бога, които са присъщи на неговата същност и я проявяват. В този кон­текст е прецизно забелязано, че енергиите и логосите са различни метафи­зични моменти.[8] Когато Максим говори за „дела, които Бог започва да твори“, той няма предвид пряко Божиите творения или дори логосите, а по-скоро Бо­жиите творчески или каузални енергии. Вътрешната активност на божест­вената същност предхожда както външната божествена екзистенциална активност, така и божествената οἰκονομία[9].

Първото представлява обожаващото откровяване на божествената при­рода, докато второто се отнася до творческото причиняване на нещо външно. Всяко биващо и всеки живот извън Божествеността произлизат от активната божествена сила (δύναμις). Мъдростта, предзнанието, провиде­нието и Божията воля са сили без начало, но техните действия имат начална точка. Самата съзидателна сила няма начало или край, но нейната дейност (πρᾶξις), насочена към сътворението, има. Творческите енергии на Бога се осъществяват във времева рамка, в която участват всички биващи, които са предшествани от небитието.[10] Бог твори чрез съзидателната и всеоб­хватна (ποιητικὴ τε καὶ περιεκτική) енергия[11] на Своята воля.

От друга страна, логосите не са творчески енергии в прекия смисъл на ду­мата. Те съществуват в Бога преди сътворението, докато енергиите са идентични с акта на сътворението. Енергиите задават историческата актуализация на божествените „волеви мисли“ (θελητικαὶ ἔννοιαι).[12] Творчески­те енергии носят логосите и ги въвеждат в конкретни биващи, оформяйки тяхната същност, природни свойства, взаимоотношения, екзистенциални позиции и т.н., обхващайки целостта на всяка твар.[13] На свой ред логосите диференцират творческите енергии, придавайки конкретни активности на отделните същества. Логосите се намират в постоянно взаимодействие с целостта на божествените енергии, което прави Бог да вижда и разпознава едновременно както отделния индивид, така и цялото.[14]Така Бог действа, пребивава и се разпознава чрез дейността си във всяко биващо. Учението за логосите изразява динамична концепция за битието, която е в корелация с цялата система на енергийните взаимодействия.

Торстайн Толефсен показва, че за Максим има две фундаментални метафи­зични структури, осигуряващи единството на битието. Първата е строго божествена, докато резултатът от другата, отново божествено положена структура е вътрешнокосмическото устройство в сътворените биващи. Първата се отнася до творческите и структурни принципи или логоси, дока­то втората се отнася до подредбата на цялото и неговите части въз осно­ва на тези логоси.[15] Те са божествени принципи за универсалиите, родовете и видовете. В този смисъл те наистина присъстват в биващите. Те обаче не притежават самостоятелно съществуване, а по-скоро съжителстват с други логоси в нещата, включително логосите на конкретните и уникални характеристики.[16] Учението за логосите отменя изключителната каузална роля на универсалиите чрез многообразието от логоси, които оформят от­делните твари. Не съществуват предварително определени единни пара­дигми за конкретните биващи: те се основават на мрежа от логоси.

Максим никъде не твърди, че сътворените същества са причастни на са­мите логоси, а по-скоро на божествената енергия. Логосите трябва да се разбират като „предписания“ за развитието или преминаването от едно онтологично състояние на потенциалност към актуално състояние.[17] Акту­алността на сътворения свят е относителна, а не абсолютна. Логосите не са тъждествени със същностите и характеристиките на крайните биващи. Има разлика между логосите като принципи на биващите и биващите, които са конституирани от тях.[18] Веднъж възникнало, сътвореното по същност и пораждане (κατ’ οὐσίαν τε καί γένεσιν) биващо съществува актуално (ἐνεργείᾳ) благодарение на енергията, генерирана от собствената му контингентна същност. Логосите не са тъждествени на божествената същност, нито пък са тъждествени на индивидите в самия сътворен свят, включително и на техните същности.[19] Налична е самостоятелна конституция на битието.

Действително съществуващото същностно биващо се определя техни­чески като πρᾶγμα αὐθύπαρκτον. То притежава относителна и аналогична независимост, което означава независимост според собствената си мяра. Биващите придобиват битие, характеризиращо се със собствената им същ­ност, сила и енергия. Интегрирани в мрежата, изградена от техните логоси, биващите, създадени ex nihilo, се отклоняват в различна степен от своята „логосност“, което води до тяхната екзистенциална „независимост“. Ма­кар и зависими от Бога, те притежават относителен суверенитет. Всяка ипостас, независимо дали е човешка или нечовешка, е способна да действа по свой уникален начин въз основа на природата/логоса (κατὰ φύσιν/λόγον) или против природата/логоса (παρὰ φύσιν/λόγον).[20] Вместо процес на еманация следва да бъде установяван по-скоро процес на еманципация.

Византийците възприемат действителността като актуалност. Тя се схваща като динамична мрежа, изтъкана от дейността на всички биващи, при взаимно проникване (περιχώρησις) и съответен обмен (ἀντίδοσις) на свойс­тва. Това включва обмен както на „екзистенциални енергии“, така и на „кау­зални енергии“ – тварни и божествени. Не бива да се пренебрегват и различ­ните начини на изразяване на енергиите. Трябва да се подчертае, че става дума не само за рационалните, но и за всички природи във вселената, които са представени в ипостаси. Мрежата на тази всеобхватна и нехомогенна структура формира реалността на действителното битие. В традицията се подчертава, че екзистенциалната енергия е присъща на същността (или природата), а не на ипостасата или лицето.[21] Чрез системата от устойчиви вътрешни състояния, ἕξεις, ипостасиращите фактори, нейната интензив­ност концентрация или качество на изразяване става зависима от конкрет­ната ипостас.

С позоваване на Дионисий Максим Изповедник заявява, че Словото Божие про­явява себе си на всеки и на всичко според мярата, съответстваща на инди­вида, аналогично (κατὰ τὴν ἐκάστου ἀναλογίαν). Всичко сътворено е аналогично (ἀναλόγως) причастно на Бога (μετέχει Θεοῦ) поради произхода си от Бога. По отношение на различните нива на битието тази екзистенциална причаст­ност се осъществява според ума (νοῦς), или разума (λόγος), или сетивото (αἴσθησις), или жизненото движение (κίνησις ζωτική), или съществената и по­раждаща устроеност (οὐσιώδης καὶ ἐκτικὴ ἐπιτηδειότητα).[22]

Къде е тук мястото на волята, на човешката воля? In medias res, буквално. Толефсен подчертава: „Холомеристичната“ система на космоса, разгръщана от Максим, е насочена към постигане на крайния резултат – всеобщото спа­сение и преобразяване на всичко сътворено, не само на човеците. Крайната цел е постижима, защото човешкото същество е създадено като естестве­на връзка, свързваща всички нива на битието. Неслучайно в раздела „Енергии и логоси“ Толефсен се концентрира основно върху логосите на битието, на благо-битието и на вечно-(благо)битието, които са присъщи само на разум­ните биващи. Преходът от битие към благо-битие е движение чрез гномич­ната воля, ипостасната волева хексис, която определя начина, по който се осъществяват природните енергийни дейности.[23] Човешкото същество е способно да действа чрез свободна воля „според природата/логоса (κατὰ φύσιν/λόγον) или в противовес на природата/логоса (παρὰ φύσιν/λόγον)“. То е способно съзнателно да практикува ущърбност при задействането на вро­дените природни сили по отношение на тяхната цел или активното насоч­ване на тези природни сили към действителната цел на космоса – да избере злото или добродетелта.[24]

Максим Изповедник обръща внимание на факта, че природата на човека включва в себе си природата на целия космос. Той представя човека като „всеобхватна работилница“ (συνεκτικώτατον ἐργαστήριον), в която всички сътворени природи са действително представени – не материално, а чрез своите същностни енергии. Статутът на човешкото същество с негови­те модуси на съществуване в многоизмерната мрежа, структурирана от ло­госите, е особен. Характерът на тази мрежа предполага, че всички биващи съществуват във взаимна синергийна връзка. Човекът е средата (μεσότης) на сътвореното битие и естествената свързаност (σύνδεσμος) на всички същества. Той е създаден, за да посредничи между компонентите на своята природа, като трябва да синтезира „крайностите“ и да снема противопо­ложностите.[25] Той е отговорен както за отстъпването от състоянието, установено от Бога, така и за завръщането на творението при Бога. Сът­ворените природи ще участват в Бога чрез човека и в човека.

Човешките същества действат върху другите човешки същества и вър­ху нечовешките ипостаси със своята едновременно човешка и божествена енергия. Те действат заедно с Бога. Те преобразяват света. Може да се каже, че човекът е призван да бъде съработник на Бога (Θεοῦ συνεργός), съ-творец, който преобразява себе си и света заедно с Бога.[26] Не става дума за двама равноправни дейци, които просто избират да работят заедно. Действи­ята на тварното същество зависят от активната подкрепа на Твореца.

Диалогичната синергия, сътрудничеството на Бога и човека, не е нито си­метрично отношение, нито обаче такова, в което божественото надделява и замества човешкото.[27]

Човешкото творчество има своето решаващо място в Божия план и не­говото осъществяване, а процесът ще бъде завършен след завръщане­то-ἐπιστροφή при Бога. Човешкото същество, новосъздадено в Христа, е призвано да преодолее петте актуални разделения на природната ипостас и да постигне единението на цялата действителност. То е в състояние да реши тази задача само защото е причастно на Христа, Който сам е осъщест­вил това преодоляване. По този начин ще бъде осъществен Божият план за човешката и световната история.[28] Тази кулминация завършва „метафизич­ното описание на динамиката на битието“[29] на „христоцентричната космо­логия“, очертавана от Торстайн Теодор Толефсен.