С Тивериополски епископ Тихон разговаря Тони Николов

Тивериополски епископ Тихон е роден на 26 май 1945 г. в Щутгарт (Германия). Майка му е германка, а баща му – българин, оперен певец. През 1946 г. се завръща с роди­телите си в България, където учи последователно в Ду­ховната семинария в Черепиш и в Духовната академия. Той е сред основателите на хор „Йоан Кукузел“, съученик и близък приятел е с покойния патриарх Неофит. През 1977 г. заминава за ФРГ, където живее майка му, там за­вършва медицинско училище и в продължение на години работи като фелдшер. Постриган е в монашество през 2000 г. от Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, а през 2003 г. е ръкоположен за Тивериополски епископ. От 2009 г. до 2015 г. е председател на настоя­телството на патриаршеския катедрален храм „Св. Ал. Невски“, понастоящем е патриаршески викарен епископ.

Ваше Преосвещенство, вие сте от малцината, които познавате всеки един от предстоятелите в историята на модерната Българска патриар­шия, тоест от времето на патриарх Кирил насам. Какви са качествата, на които трябва да отговаря един предстоятел в Българската православна църква, за да спечели доверието както на църковния народ, така и на цяло­то общество?

Качествата и характерът трябва да съвпадат с духа на времето, в който е живял даден патриарх. Патриарх Кирил беше човек с една много гъвкава дип­ломация и успя да възстанови Българската патриаршия, като изтъкна пред комунистическите власти, че Екзархията е била едва ли не подразделение на Вселенския патриарх. Това никак не се понрави на тогавашната власт и за да няма оправдание Св. синод, че е подчинен на Цариградската патриаршия, въз­становиха Българската патриаршия. След което имаше един период, в който всички – и патриархът, и владиците – бяха под сериозно наблюдение, за да се види няма ли „контрареволюционни“ настроения и намерения. Когато избра­ха дядо Максим за патриарх, нещата вече бяха улегнали. Той беше известен като „свободомислещ“, бил е съученик с редица от видните деятели на кому­нистическата партия. Когато дядо Неофит стана патриарх, беше едно от най-тежките времена, атмосферата беше съвършено неясна. Сенчестото влияние на отделни митрополити все още не се беше отдръпнало. Тогава се извадиха досиетата от комунистическо време и се видя, че Държавна сигур­ност не само че е наблюдавала всички владици от старата гвардия, но и впо­следствие е започнала да вербува хора, които са имали перспективата да ста­нат митрополити. Това беше един тежък удар срещу доверието на народа. И пак казвам, грешката според мен е, че мнозина от тях не излязоха публично, открито и откровено да кажат, че са били агенти на ДС, че са се поддали, че това е било слабост от тяхна страна, и да поискат прошка. Не го направиха, защото тогава трябваше да се отрекат от своите водещи офицери, а от тях ги беше очевидно повече страх, отколкото от гнева на народа. И така продължи това време, докато дойде ново поколение митрополити, които нито имаха усещането, нито знанието за тази борба, която се е водела меж­ду комунистическата власт и Светия синод, за голямото инфилтриране, кое­то Държавна сигурност и БКП направиха в Светия синод. Полковник Христо Маринчев от ДС, заместник-началник на Комитета по църковни въпроси, оглавяван от Любомир Попов, фактически предаваше навремето чрез мит­рополит Калиник всички нареждания, а после и чрез митрополит Панкратий. След което двамата влизаха в заседание на Светия синод и казваха какво ще трябва да стане. Знаеше се откъде идва цялата работа.

Но сега, както казвате, има ново поколение митрополити. Нещата се промениха.

Не всичко се е променило напълно. Все още я има инерцията от онова време, в което традициите и свещеността на Светия синод доста пострадаха. Светият синод пак заседава, когато му падне, а не на две сесии. Светият си­нод не функционира и по старите образци: първо да говорят най-младшите, после да се върви нагоре; всеки се обажда, прекъсва, по някой път доста нели­цеприятно. Това започна още при дядо Неофит, който не искаше да им скърца със зъби. Сега не вярвам отведнъж да се променят нещата. В момента се из­рекоха много приказки какъв трябва да бъде новият патриарх. Според мен вече е излишно да се говори за това по простата причина, че го имаме.

Освен това патриарх Даниил е много млад патриарх.

Много е млад, наистина. Доколко той ще осъзнае огромната власт, която има, и възможността си за огромно обществено политическо влияние, е въпрос, който тепърва ще видим. Изминали са само няколко седмици от не­говия избор. Но Църквата дефинитивно трябва да излезе от изолацията. Първо, от вътрешната изолация, в която се намира, и второ, от изолацията в православния свят. Виждате, че никой от патриарсите, с изключение на Вселенския патриарх, не си даде труда да дойде на погребението на патриарх Неофит, нито пък на интронизацията на новия патриарх. Вярно е, че уважение не може да се изисква, то трябва да се спечели. И това ще е една от задачите на новия патриарх.

Всеки патриаршески избор е натоварен с очаквания от различни общест­вени групи, а и от световното православие, но решението се взима от членовете на Патриаршески избирателен събор. Как пристъпват те към един такъв избор, какви са техните мотиви и очаквания? Дали близките резултати на двамата основни кандидати на последните избори са белег за разделение в Българската православна църква, или за съборност и „демо­кратичност“ на направения избор?

Вижте, аз бях един от тези, които гласуваха. Струва ми се, че някакви особени влияния и договаряния по време на гласуването не е имало. Изненадата беше естествено, че борбата ще бъде между сегашния патриарх и Врачанския митрополит Григорий. По мое наблюдение на монасите и монахините много им хареса, че могат да изберат монаха. Може би това е единственото намиг­ване, което е имало между тях, без да е било грубо, то дойде някак естест­вено. Очевидно прехвърлянето на гласовете на Ловчанска епархия към дядо Даниил бе предварително уговорено, в случай че техният митрополит не мине на втория тур. Но всичко това са предположения. Всички бяха по-скоро любопитни какво ще излезе, нямаха ясни очаквания.

И сега се питаме какво предстои? Вече новият патриарх е интронизиран, а патриарх Даниил, както казахте, е млад патриарх, пред себе си има от­ворена перспектива. Обаче в обществото, заговори ли се за състоянието на Църквата, веднага излизат казуси за разпри, спорове за материални бла­га, видяхме какво се случи и при избора на Сливенския митрополит. Затова образът на Българския патриарх сякаш е алтернатива, говорим за неговия аскетически и монашески живот. В каква степен това е определящо за по­соката, в която той ще поведе вярващия народ? (Чували сме толкова разка­зи за скромността на сръбския патриарх Павле, за неговите стари скъсани обувки, за това, че се е возел в градския транспорт... )

Не се плаша да кажа, че скъсаните обувки на патриарх Павле са чист попули­зъм и нищо повече. Човек може да носи хубави обувки, може, щом му харесва, да носи скъсани обувки, но това абсолютно нищо не означава за мен. Защото е важно не само какви сигнали изпращаш в обществото, а дали си в състояние действително да създадеш атмосфера, отговаряща на милосърдието, кое­то подсказват скъсаните обувки.

Много хора се опитват да гадаят в бъдещето, много хора се опитват съ­гласно своите разбирания да нарисуват някакъв идеален вид на бъдещето на Църквата ни. И двете виждания са погрешни. Би трябвало ние като христи­яни да сме наясно какво всъщност желаем и тогава да го изразим. Според мен трябва да изразим желание клирът и най-вече висшият клир да контактува и да комуникира, да разговаря с целия народ, а не само с онова паство, което ги следва като лисича опашка на всяка служба. Борбата ще бъде дълга. Една много голяма и все по-голяма част от хората не искат да ни слушат или не могат да ни слушат, а трети чисто и просто не ни разбират. Така че едно от първите неща според мен е да сме наясно какво искаме и да има желанието в Светия синод да се вкарат ред и дисциплина, да се изчисти загнилото. И да се започне нова евангелизация в България.

Времената се променят, казвате вие. Църквата също по някакъв начин се променя и това поставя нови изисквания пред новия патриарх?

Да, защото досега нашата Църква сякаш основно беше съсредоточена вър­ху своето положение, как тя ще се издържа и откъде ще дойдат парите за заплатите. Досега винаги успехите са се мерили или са се оценявали по това колко килограма свещи са продадени в даден храм. А е факт, че продажбата на свещи намалява. Тя вече не може да бъде единственото перо на приходи за Българската православна църква.

Но заплатите на свещениците бяха поети от държавата.

Да, в един момент държавата пое фонд „Труд и работна заплата“, което спо­ред мен е много опасно нещо. Защото при първото показване на характер от страна на Църквата или пък при първата криза държавата преспокойно може да каже: „В бюджета нямаме тези средства, оправяйте се сами“. Тогава какво ще стане? Опасявам се, че ще се чуят призиви: „Църквата е толкова богата, има толкова много земи и имоти. Ще трябва да се разделите с тях, а и да по­магате на бедните“. Познайте тогава кой ще вземе тези лакоми парчета от църковните имоти…

Сигурно ви е направило впечатление, че една от първите срещи на новия патриарх беше с политическия елит – с председателката на Народното събрание, с представителите на основните политически сили, заговори се пак за единението Църква-държава. Как тълкувате тази среща?

Понеже Народното събрание е в окаяно положение, то търси малко отразена светлина отвън, затова обърнаха поглед към новия патриарх след неговата интронизация. На мен ми се струва обаче, че в България такива послания не се приемат много сериозно. Хубаво, че се срещат и разговарят, но според мен това, че държавата казва на Църквата: „Ние трябва да се държим заедно“, по-скоро е един друг сигнал: „Ние няма да ви преследваме“.

Смятате, че Църквата трябва да пази здравословна дистанция от държавата?

Абсолютно. Църквата трябва да е много близо, но и много решително разгра­ничена от държавата. Тя трябва да е винаги при държавниците, трябва ви­наги да си говори с тях, но да не се вмесва в държавните работи, защото след това отговорността ще е нейна. Повтарял съм го много пъти. Все още има едно поколение в Църквата, което се страхува да говори за политика и казва: „Аз с политика не се занимавам“. Noli me tangere (Не ме пипай – лат.), защото който се занимаваше с политика едно време, свършваше на един остров горе на Дунава. Затова ние не се занимаваме с политика. Църквата не трябва да се занимава с политика. Това са мантрите.

Аз продължавам да твърдя, че след като си православен, ти живееш в право­славно общество и трябва да се бориш това общество да бъде православно. Което означава, че ти трябва да си в обществената политика, не в партий­ната, но в обществената политика. Трябва да начертаеш идеалите, кои­то нашият народ да следва. Кой ще иска и кой няма да иска, е друг въпрос, но трябва да се обединяват все повече хора около онова, което е българският национален идеал.

Кои според вас са най-болезнените въпроси, пред които е изправен патриар­хът и на които той трябва да намери непосредствено решение в кратко­срочен план?

Според мен най-болезненият въпрос в момента е липсата на легитимация, за­щото Църковният събор въобще не се свиква, няма намерение да се свика и никой не казва дали и кога ще се свика. Това означава, че ние сме в полуправно състояние. Не всичките решения на прежния събор са изпълнени, дори и на съборите преди това. Те са неглижирани и не са изпълнени. По този въпрос лично аз смятам, че трябва да се вземе едно окончателно решение.

И то е?

Или ни казват, че закриват Църковния събор и че митрополитите ще реша­ват всичко и толкоз. И когато нещата не вървят, вече ще имаме право да стоварваме обвиненията върху тях. Или се връщаме към църковно-събор­ното начало, което да решава съдбата на Църквата. Другото според мен е скандално. И особено скандално е, че ние, все пак възрастни хора, цветът на нацията ни откъм църковна гледна точка – най-добрите свещеници, най-доб­рите миряни и т.н. – се събираме там, говорим дълго, броят се гласовете, вземаме важни решения и след това все едно, че нищо не е било. Това е един от най-тежките проблеми, който носи след себе си опасност за формиране на сектантски настроения. Миряните решават, че щом отгоре не се взе­мат решения, тогава те ще следват даден отец. Събират се стотина души и казват, че са енория. Но никаква енория те не са, а са християнско брат­ство. Енорията има граници и тези, които живеят вътре, те са енориаши­те. Толкоз. В тази енория отговорник е свещеникът, а той пък е отговорен пред епископа.

Други болезнени въпроси освен непровеждането на Църковен събор?

Има. И не са малко. Друг болезнен въпрос е, че има прекалено много млади епис­копи, които в близко бъдеще не е ясно с какво точно ще се занимават. Би тряб­вало да се направи програма и на тези епископи да им се възложат конкретни задачи. В момента няма ясна програма на Църквата по отношение на соци­алните дейности и по отношение на други проблеми. Има някакви комисии и толкоз. Всеки митрополит си избира онова, което му е на сърце, и го прави в митрополията. А много от темите на нашето общество би трябвало да бъдат обявени за църковни, за теми на Българската православна църква. И с тях трябва да се занимават някои от тези епископи, иначе с течение на вре­мето те ще изгорят от „нищоправене“ или от провалени надежди. Не знам защо има толкова много епископи, но на тях трябва да им се намери смислена и удовлетворяваща работа. А работа има.

Друг важен въпрос: отношението на Българската православна църква с другите християнски изповедания? Как вие виждате тези отношения при патриарх Даниил?

Бях много щастлив, когато навремето един от българските президенти съб­ра всичките вероизповедания около една маса. Тогава те излязоха с обща дек­ларация, че религията е дом на Господа. За съжаление, както всички подобни инициативи, по-нататък не се продължи. И все пак тогава те се събраха и казаха, че вярващите хора трябва да проявяват респект, уважение към дру­гите, трябва да се знае, че всички ние се молим на нашия Господ. Вече не се поддържа подобен диалог дори с католици и протестанти.

Има решение на Светия синод на БПЦ, че само определени лица могат да во­дят този диалог.

И това не е редно. По простата причина, че тези лица не могат да бъдат нав­сякъде. Нали така? Винаги съм казвал, че ние никога няма да станем католици и католиците няма да станат православни. Поне в обозримото бъдеще. Но не е нито културно, нито възпитано да не се държим по един братски и при­ятелски начин с тях. Защото само едни добри отношения възпрепятстват агресивно мисионерство. Това съм го изживял в Западна Европа, където има много българи и където отношенията с другите християнски деноминации са неизбежни.

Очаквате ли по-активна политика на Св. синод в тази насока при патриарх Даниил?

Откровено казано, не очаквам. Светият синод е презает с мислите си за прес­труктуриране и пренареждане, което е огромна грешка. Защото колкото и да сме подредени, изолацията ще продължава и ако от самото начало нови­ят патриарх не се захване да я преодолее, после ще му е много по-трудно. Ако нищо не се промени до година и половина-две, значи нещата ще си останат пак такива, каквито са били.

Темата за Русия отново изникна покрай избора на патриарх Даниил. Едни очакват той да не се връща към свои изявления, които е правил като Видински митрополит, други пък обратното – очакват той да засили тези свои позиции. Темата за войната и мира е основна за съвременното пра­вославие, виждаме как Руският патриарх е член на Съвета за национална сигурност и застъпник на агресията на Русия. Можем ли да очакваме не само от Българския патриарх, но и от патриарсите на православните църкви да се противопоставят на държава, която води война?

Това е един от най-трудните въпроси. Аз и другаде казах, че едно са думи, про­изнесени от Видинския митрополит, друго са изявленията на един патриарх. Това са две съвършено различни неща.

По въпроса за Украйна разправиите ще продължат, и то по простата причина, че някои избягват да отговорят на един най-елементарен въпрос. Ние сме християни и следваме християнския морал, нали така? Морално ли е тогава да нападнеш една страна, независимо какви са различията ти с нея, да започ­ваш да избиваш един народ, който наричаш „братски“, а членове от твоята Църква да трябва да се бият срещу тебе и ти да ги убиваш? Това морално ли е, или не е морално? На този въпрос трябва да си дадем отговор. Пак казвам, казвал съм го и на друго място, според мен Руският патриарх Кирил е най-голе­мият грешник в цялата тази работа, защото, ако беше решил, той можеше да спре войната. Само да се беше опълчил. Защото не можеш да скриеш Руския патриарх, пращайки го на друга служба, него не можеш дори да го пипнеш с пръст. Можеш да го поставиш в изолация, можеш да го заплашваш, можеш да го убиеш, но не можеш да го скриеш. И ако той се беше обявил против войната, вече нямаше да има сила, която да удържи на тази критика. Но Руският пат­риарх не само че не го направи, но и открито започна да подкрепя войната, и то по доста грозен начин. Не я спря тази война, макар че можеше. Не знам защо го направи и как успява да спи нощем, наистина не знам.

И накрая един такъв въпрос: има множество разломни линии в правосла­вието в момента, можем ли да очакваме от новия Български патриарх да положи усилия за помирение на различните групи и възгледи? Води се дебат в нашето общество какво е автентичното православие. Едни са за буква­та на закона, други са за неговия дух в един все по-променящ се свят.

Лично смятам, че когато на някого му липсва нещо, тогава той обявява себе си за автентично православен. Много е примамливо да изградиш бронебойна логика за това колко си прав самият ти в своето виждане за автентичното православие. Автентично православие е онова, което се обляга не толкова на канони, на закони и наредби, а държи преди всичко на т.нар. икономѝя, тоест да не допускаме нито една човешка душа да се погуби заради нарушения, кои­то могат да бъдат опростени. Свети Викентий Лерински е казал, че във важ­ните неща трябва да имаме единство, във второстепенните неща да имаме свобода, но във всичко трябва да имаме любов. И нещата функционират, ако почнем по обратния ред – да имаме във всичко любов, след това да видим кое не е чак толкова съществено, да си дадем там свобода и когато поживеем хем в любов, хем в свобода, да поръчаме на богословите да намерят единството вместо да търсят непрекъснатото разединение. Това е моят идеал за разре­шение на всички тези разделения.

Всеки сега търси да изтъкне своята разлика с другия и колко не е прав той, забравяйки, че в крайна сметка нито един от нас няма заслуга за това, че е православен, а не се е родил католик или протестант. Така е решил Бог, изпра­щайки нашите безсмъртни души в нашите тела, за да се оправим нататък в този сложен свят, в който сме поставени. Представете си две жени – едната италианка, а другата българка – които не се карат помежду си и се разбират прекрасно. Изведнъж ги разделяме с убеждението, че другаде няма благодат. А със сигурност единствената мяра, която можем да имаме, е това дали ня­кой върши добро, дали умножава доброто, или не. Това е моето виждане по въпроса.

 

Снимка: БГНЕС