Карл Ранер (5 март 1904 – 30 март 1984) е роден във Фрайбург в Брайзгау, в традиционно католическо семейство, силно повлияно от учението на Рома­но Гуардини. През 1922 г. встъпва в Йезуитския орден. След обучение по фило­софия и теология в Ордена той става ученик на Мартин Хайдегер във Фрай­бург. През 1936 г. защитава богословска дисертация в Инсбрук, където през 1937 г. се хабилитира. По време на войната работи във Виена под закрилата на кардинал Иницер. От 1949 г. е професор в Инсбрук. Въпреки наложената му от Ордена цензура той е посочен от папа Йоан XXIII за един от официалните теолози на Втория ватикански събор, върху чиито решения оказва влияние. През 1964 г. наследява катедрата на Гуардини в Мюнхенския университет. От 1967 г. е професор в Мюнстер, а от 1971 г. е хоноруван професор в йезуит­ското Висше философско училище в Мюнхен. През 1981 г. се завръща в Инсбрук. Ранер е сред най-авторитетните католически богослови на ХХ в. Предста­вител на керигматичната теология, той развива т.нар. трансцендентална теология, основана на опита, и търси синтез на традицията с модернизма. „Бог не е природонаучна формула“ е първоначално публикувана на 24.12.1965 г. едновременно в няколко всекидневника (което казва нещо за нивото на тога­вашната преса).

Когато някой установява, че Бог не се среща в сферата на природознанието и манипулирания от него свят, когато някой казва, че природознанието е по­ради това a priori а-теистично по своя метод, защото си има работа само с функционалната взаимовръзка на отделните феномени, за производството на които взаимовръзки непременно трябва да служи някакъв „феномен“ – то­гава вярващият в Бога не възразява на тези твърдения. Бог не бива да бъде ползван като дубльор или помощна конструкция. В този смисъл вярващият може да даде своето „да“ за една такава теза. Самият той може да обясни, че срещаното в тази област, което се доказва „експериментално“, поначало не би могло да е това, което мислим, когато казваме „Бог“, ако действително разбираме какво обозначаваме с тази дума.

Бог не е „нещо“, редом с другото, с което може да бъде включвано в една обща, хомогенна „система“. Казваме „Бог“ и мислим цялото, но не като вторична сума на феномените, които изследваме, а цялото в неговото недостъпно начало и основание, което необхватно, непонятно, неизразимо е зад, пред и над онова цяло, към което се числим самите ние, а и нашето експерименти­ращо познание. Това основополагащо основание има предвид думата „Бог“, основанието, което не е сумата на плурално основаващото се и поради това му противостои творчески свободно, без да образува на нова сметка някак­во „по-висше цяло“ с него. С „Бог“ се има предвид мълчащата тайна, абсолют­на, необусловена и умонепостижима. С „Бог“ се има предвид безкрайно отда­леченият хоризонт, към който непонятно и неманипулируемо са постоянно ориентирани по началото си схващането на единичните действителности, на взаимовръзките между тях и действеното боравене с тях. Този хоризонт ще продължи да пребивава в такава далечина и тогава, когато ще са угаснали всяко разбиране и всяко действане, отнесени към него. С „Бог“ се има предвид необусловеното, но обуславящо основание, което тъкмо в тази вечна нераз­бираемост е свещената тайна.

Когато казваме „Бог“, не бива да си представяме, че всеки разбира тази дума и остава само въпросът дали съществува и действително онова, което си представят всички, когато казват „Бог“. Много често господин Еди-кой- си мисли под тази дума нещо, което с право отрича, защото това мислено действително не съществува. Тъй като той действително си мисли под това някаква помощна хипотеза за обясняване на единичен феномен, докато природната наука не представи правилното обяснение, или има в главата си някакъв детски страх, докато и децата проумеят, че нищо няма да последва, когато си похапват тайно. Действителният Бог е абсолютната, свещена­та истина, към която човек може да сочи мълчаливо единствено молейки се – към Него като към премълчаващо себе си основание (Grund), което е бездна (Abgrund) и така основава всичко – света и нашето познание за света. Бог е този, зад Когото принципно не може да се отиде, защото дори да се открие някаква „световна формула“ (след която всъщност не би имало нищо повече за обясняване!), човекът съвсем сигурно не би могъл да мине дори зад самия себе си: самата световна формула, тъкмо като разбрана, би отново остана­ла да се рее в безкрайността на тайната.

Нещата стоят така: тайната е единственото сигурно и саморазбиращо се. Тя предизвиква онова движение, което претърсва полето на познаваемото, ала чрез това движение – наречено наука – тя бива не бавно изчерпвана и при­ключвана, а самата тя расте с растежа на нашето знание. Затова не може да се говори за Бога по такъв начин, „точно“ (да бъде обхванат чрез някаква формула), защото не може да се състави координатна система, в която да Му се посочи някакво място. За Него може само да се заеква, да се говори един­ствено твърде непряко. Но заради това, че за Него всъщност не може да се говори, човек не добива право да мълчи за Него. Защото Той е всред нашето съществуване.

Наистина, Той бива винаги пропускан от погледа, защото няма някаква ста­билна точка, която да може да се фиксира, за да се каже: Той е там. Затова човек винаги може да казва, че следва да се мълчи за онова, за което липсва отчетливо слово. От своя собствен опит обаче вярващият винаги ще има разбиране за „угрижения“ атеист, за оня, който занемява пред тъмната за­гадка на съществуването. Спокойно може да се каже заедно със Симон Вейл, че от двама души, и двамата нямащи истинен опит от Бога (а това може да важи и за страшно много от наричащите се християни), онзи, който Го от­рича, е навярно по-близо до Бога, отколкото този, който дрънка за Него само чрез обществено валидни клишета. Онзи е по-близо до Бога затова, защото неутоленият метафизичен копнеж (доколкото такъв е действително нали­це и човек му се обрича, угрижено го изстрадва, а не се отдава за пореден път на нарцистична наслада) знае тайнствено повече за Бога, отколкото така нареченият „вярващ“, който си въобразява, че Бог е въпрос, с който отдавна е приключил.

Бог обаче е все пак налице, не тук или там, а навсякъде, тайнствено нетайно: там, където фундаментът на цялото ни наблюдава мълчаливо, където ни зо­ват неотвратимо неподлежащите на преотстъпване ситуации на отговор­ността, където върши делото си безкористната вярност, където любовта усеща себе си като блажено-смислена, където смъртта е допусната съзна­телно и невъзмутимо в средата на съществуването, където радостта вече няма никакво друго име. В такива различни начини на своето съществуване човекът винаги е вече далеч оттатък от само онова, което се определя с точност, отграничава се и се различава. Ето защо това вече-винаги-от­въд-битие оттатък единично определимото трябва да навлиза в съзнание­то по-ясно, да изказва себе си по-отчетливо, да се – навярно против всички съпротиви – приеме и най-накрай смело изповяда.

Нека при това изказване за Бога се говори винаги така, че то от начало до край да може да насочва само към въпроса, който е самият човек, и така, за­немявайки, да въвежда в Божията тайна. Нека резултатът е изказване, прин­ципно по-мизерно от всяко изказване относно нещо друго, ако двете бъдат съизмервани с оглед на съответния им „предмет“. Нека отговорът, устре­мен към висотата на сияйното Божие „небе“, винаги да пропада в тъмната бездна на човека или пък да се състои в неумолимото непреодоляване на въп­роса, посягащ оттатък всяко определено нещо, оттатък всеки феномен и неговата формула. И в такива сполучили, ала привидно несполучили опити поне продължава да се пита и тъкмо затова човек, неотчаяно и при цялата си под-въпросна откровеност, вече си дарява в самия себе си един отговор, защото този въпрос е благословен с опита от онази умонепостигаемост, която именно наричаме Бог.

Ако човекът с такъв опит се довери на това, че тази умонепостигаемост, в която никоя точна формула вече не е пътеводна, дарява спасение и отдава себе си за съпричастност в умонепостижима близост, тогава той вече поч­ти не може да бъде определян като прост „теист“. Такъв човек всъщност има вече опит от „личния“ Бог, ако разбира правилно тази формула, а не мис­ли, че така „Бог“ става отново някакъв „добър“ човек. Защото с това – и то при цялата облажаваща сериозност – би се казвало само, че Бог не може да е по-малко от човека, имащ персоналност, свобода и любов, и че тайната сама по себе си е и свободната спасяваща любов, а не някакъв „обективен ред“, кой­то човек в последна сметка би могъл (поне принципно) да преодолее, срещу който ред би могъл да се осигури. Човекът с такъв опит е започнал да разбира и по същество е приел това, което християните наричат божествена благо­дат. В най-съкровения център на съществуването вече се е състояло прасъ­битието на християнството: непосредствеността на Бог спрямо човека в „Светия Дух“.

Докато обаче оттук нататък християнството се осъществи в пълния, не­обходим и автентичен смисъл на думата, следва, не, трябва да се случи, раз­бира се, още много: срещата на това християнско прасъбитие с неговото собствено историческо явяване в Иисус Христос, в Който този неизречим Бог „е тук“ за нас и в историята, в словото, в тайнството, в изповядващата общност, която наричаме Църква. Но това изрично, рефлексно и институ­ционално християнство (не-обходимо и свещено) има само тогава своя сми­съл, не е в последна сметка сюблимно идолопоклонство само тогава, когато действително въвежда и освещава човека във верското и любящо отдаване на свещената тайна без име, в едно отдаване, което осъществява свобода­та, при което тя дава самата себе си от тъкмо тази мълчаща тайна и така нашият отговор приижда от самото „Слово Божие“.

Разбира се, човекът на природонаучната епоха, възпитан в „трезва точ­ност“ (както си мисли той), може да нахока такава реч като чувственост, като брътвеж, като поезия и евтина утеха. Наистина, тя не е формула, чрез която самите ние експериментираме, за да постигнем някакъв подръчен ре­зултат. Но тази реч, заеквайки, казва нещо за единия експеримент на живота, който осъществява тайната с нас. Във всеки живот обаче, дори на точния природоизследовател и на техника, прииждат в центъра на съществуване­то преломни (макар и не „подръчни“) моменти, в които човекът – сега съвсем един и едно с отговорността на съществуването – бива съзрян и призован от безкрайността. Дали тогава той отмества погледа си, просто вдигай­ки рамене? Дали само изчаква да е отново „нормален“, тоест абсорбиран от интереса към манипулируемото в изследванията и всекидневието? Сигурно човек може често да „реагира“ по този начин, човекът на всекидневието, за­бравящ самия себе си в заетостта си с наличното, правещ себе си мяра на всички неща, даже и там, където се изследва „универсумът“. Дали обаче тако­ва бягство е винаги успешно? Дали в това бягство човекът е съвсем честен към самия себе си? Като слага ударение върху трезвостта и обективността, бягството може би дори отстоява неподлежащото на изследване мълчание да „се“ почита, докато цялото поведение си остава все пак тъкмо бягство, при което човекът се стреми към повърхностно и задлъжняващо благосъс­тояние, за да избегне изискваното от „неподлежащото на изследване“. Дали това бягство е успешно и там, където животът вече изобщо не позволява на някого да напредва в изследванията и в делника? Дали човекът дори не пре­дава последното достойнство на делника и на точните изследвания, като не допуска тези две сфери открито да навлязат в самата свята тайна, коя­то ги обгръща? Доколкото човек трябва да се оправя с точно това и точ­но онова, може да урежда живота си чрез научни формули. Възможно е то да бъде успешно в дълги дистанции и човек да има късмета утре да премине още някоя отсечка. Самият човек има обаче основата си в бездната, която вече никоя формула не може да измери. Той трябва да има смелостта да преживее в опита си тази бездна като свещената тайна на любовта. Тогава може да я нарече Бог.

Превод от немски: Георги Каприев

Преводът е осъществен по: Karl Rahner, Gnade als Freiheit. Kleine theologische Beiträge, Freiburg am Breisgau, 1968, SS. 19-23.