Проф. дфн Калин Янакиев (р. 1956 г.) е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, член на Международното об­щество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M). Ав­тор е на 17 книги, сред които: Метафизика и християнство (2008), Све­тът на Средновековието (20012), Христовата жертва, Евхаристията и Църквата (2017), Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвика­телството на вечния ад (2018), Бог е с нас. Християнски слова и размисли (2018), Метафизика на личността. Християнски перспективи (2020), Лич­ност и същество (2024). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ.

 

За да проникнем в най-дълбоката същност на онова, което „в пълнотата на времената“ се е откровило на християните, трябва отначало да се върнем назад и да припомним какво, собствено, в самата зора на историята е от­крил за себе си онзи Бог на Авраама, Исаака и Иакова, същият, Когото изпо­вядват и християните заедно с първите, със старозаветните авраамити. „Аз – изрекъл е тогава на Моисея този Бог иззад облака на планината Хорив – съм Съществуващият“ (Изх. 3:14) – Εγω ειμι ο ων – Аз съм, тоест Единственият, Който има битие не от някого другиго и не от някъде другаде – като всичко, което съществува в този свят, а от Себе Си Самия. Лично от Себе Си (срв. латинския превод на този стих от Книга Изход: … Ego sum qui sum – „Аз съм, Който съм“). И в този смисъл – наистина, този Бог е собствено Съществува­щият – Онзи, Който не получава съществуване, не започна да съществува, а просто съществува, винаги съществува, вечно съществува.

Да си дадем сметка обаче, че нещо повече за самия Себе Си Съществуващият не разкрива на людете през всички векове след онзи паметен ден на Хорив. Да, Той показва на Израил, че господства над този свят безусловно, че е него­вият абсолютен и единствен Господ. Дава му Своя закон за изпълнението, и неизпълнението на който го ревнува. Сам, сам Той обаче – Същестуващият, Господстващият, Законодателят, не му дава никакъв достъп до Самия Себе Си, до отвъдния на света, Който столетия наред му говори чрез пророците.

И ето, с пришествието на Иисус Христос Онзи, Който в древност на плани­ната Хорив е открил иззад облака първото, фундаментално за Себе Си, му открива сега и как, как Той, Вечносъществуващият, съществува в Себе Си. И това е новото, решаващото откровение на Бога Авраамов, Исааков и Иа­ковов, което в собствен смисъл получават от Него позналите и приелите Иисуса Христа, християните. Или още по-точно – това е едното от двете неразделни едно от друго откровения на този Бог, постигнати в пълнотата на времената именно от християните.

Чрез явилия се в този свят Иисус Христос Вечносъществуващият, явил се на планината Хорив, открива сега и нещо, което до този момент е оставало аб­солютно непристъпно – открива, повтарям, как Той, Вечносъществуващи­ят, съществува. Или с други думи – в явилия се Иисус Христос облакът, пок­ривал и скривал Онзи, Който е проговорил на Моисея, най-сетне се отдръпва и открива – казано с по-късните богословски понятия – тропоса, начина на Своето съществуване, Своя τρόπος υπάρξεως. Открива чрез Христос нещо не­вероятно – открива, че съществуването Му е в безначален, вечен екстаз на любов, или както го е изповядал свети евангелист Йоан, неслучайно първият измежду християните, наречен Богослов – открива му, че Бог е любов (1 Иоан. 4:8). Защото Своето вечно битие, което Той има от Самия Себе Си – Той вечно има не във Самия Себе Си, но в Един, в ето този извечно Възлюбен, в Един – в ето този Свой Син – и в Него, в Него бива Своето битие, Синът е Неговото съществуване. Но ето защо този Син не е някой „друг“ в Бога, както се съб­лазняват да мислят и старшите, и най-младшите авраамити, и юдеите и мохамеданите. Той е, напротив, Онзи, в Когото вечно и от Себе Си Същест­вуващият има Своя живот. Но значи изначално и вечно съществуването на Вечносъществуващия е по своя тропос отеческо. Бог, Съществуващият вечно – открива ни Иисус Христос – е Отец, вечно биващ битието Си в Своя Възлюбен, в Своя Син (срв. думите на Христос: „… Аз съм в Отца, и Отец е в Мене…“, Иоан. 14:10). И трябва специално да се подчертае, вечно съществу­ващият Бог на Авараама, Исаака и Иакова не е станал Отец в някакъв вре­меви или предвремеви момент на Своето съществуване. Той е, Той въобще, вечно, съществува като Отец, а доколкото съществува така – като вечно положил съществуването Си в Своя възлюбен Син, Бог, Самият един Бог, е на второ място и неразделно и този Син в Себе Си. И пак трябва специално да се подчертае – този Син е роден не в някакъв времеви или надвремеви момент в Бога. Той е, тъй да се каже, пред-положен в Него, защото Бог Отец въобще има съществуването Си в Него. А доколкото пък съществува така – в изве­чен екстаз на любов, полагащ Го във възлюбения Му Син и имащ възлюбения в Себе Си, Вечносъществуващият е, съществува и като един Дух на любов, като един Дух Свети, вечно изхождащ от отчеството Му и вечно полагащ Го в Сина. По начина, по тропоса на съществуването Си, с други думи, онзи Вечносъществуващ, Един и единствен Бог, проговорил някога през облака на планината Хорив, открива сега чрез и във Христа, че съществува като… Тро­ица; че Единицата Му е Троица и Троицата е Негова Единица. И това е така, повтарям, защото Бог, Вечносъществуващият, е любов, съществуването Му е любов.

Това откровило се „в пълнотата на времената“ уникално съществуване на Вечносъществуващия, дотогава скрито зад облак за първите, на които Той се е открил, се оказва обаче съвършено неотделимо и от още нещо, открило се тогава на християните.

Защото ще трябва да си дадем сметка, че това непрозримо до настъпване­то на въпросната „пълнота“ съществуване на Вечносъществуващия се е открило в явилия се в този свят Иисус Христос – при това в пълнота – имен­но в онази последна вечер в Сионската горница, в която Той е поемал към… Голгота. В същия момент следователно, в който до предел се открива как извечно съществува Вечносъществуващият, се открива и че Той не просто съществува така, но че това Му съществуване искони извършва нещо за света. Казано инак, Вечносъществуващият в екстаз на любов – и затова в Троица съществуващ – изначално изрича нещо сюблимно. Това Негово вечно съществуване нещо искони изрича, изрича го от самото начало и от самото начало то е изречено в Него и от Него. И ето това е второто и неразделно от първото откровение на от древност откровилия се като вечно същест­вуващ Бог – откровението, че изначално Неговата Троица изрича Слово; че – нека се изразя така – Божествената Троица не е безмълвна в Себе Си; че в Ней­ния вечен и Троичен живот се глаголи Слово и това Слово – както първи го е постигнал пак свети Йоан Богослов – е именно искони, „в начало“ у Бога и дори Бог е това Слово (срв. Иоан. 1:1).

Освен сиреч Троичната една-в-другост на Ипостасите, в която Единият Бог съществува, християните са постигнали (и именно чрез и във Христа) и тайнствения „съвет“, в който тези Ипостаси искони са потънали Една в Друга. И това, ще го повторя отново, е втората, неразделна от първата специфика на собствено християнския авраамизъм, защото това Слово без съмнение не е нещо друго, а самоизречеността на Бога Троица, или Бога в Не­говата самоизреченост. Но значи постигането на това Слово, постигането на онова, което То искони изрича, разкрива и още една съществена тайна – вече на самата Троица, без постигането на която все още не е познат в пъл­нота Богът на Авраама, Исаака и Иакова. И да, именно християнството е по­стигнало изричаното от това Слово у Бога, постигнало е, че то е… Словото за спасението на света.

И ето – доколкото в съществуващия в екстаз на любов Бог, Отец е началото на това Слово за спасението на света, то То е именно Негово, на Отца Слово. Доколкото пък Отец бива битието си в Сина, това Слово на Отца за света се изпълнява в Сина – в Сина, Който е изпълненото Слово на Отца, собствено Неговото Слово (Логос). А този накрай Логос е открит, произнесен е в Духа Свети, Който е откровението на Логоса. Освен следователно, ще го повторя отново, Троичната една-в-другост на Ипостасите, в Които в пълнотата на времената се е откровил тропосът на съществуването на Вечносъществу­ващия, в нея се е откровил и изконният съвет на тези Ипостаси за света, откровило се е Словото, искони глаголещо се в Бога. И това Слово, открило се е също в Христа Иисуса, е Словото за спасителната жертва на Бога за жи­вота на света.

Ще припомня сега, че това двуединно откровение, което е и най-фундамен­талната специфика на собствено християнското богопознание, ние имаме възможност да съзерцаваме представено ни по един невероятно изразителен начин в прочутата икона на преподобни Андрей Рубльов, наречена „Староза­ветна Троица“. Защото в нея е иззримостено именно то и именно в негова­та двуединност. В този смисъл иконата наистина би могла да се определи като въплътеното в краски богословие на свети Йоан Богослов в неговите две най-основни прозрения: първото – че както ни казва апостолът, Бог е, съществува като любов, и второто – че в този Бог отначало се изрича Слово и Бог е цял в това Слово.

Защото, ако се вгледаме, трите Ангелски фигури на иконата (пра­образите на Трите Ипостаси, в които съществува Вечносъщест­вуващият) са изобразени на нея така, че са буквално непредста­вими една без друга. Те, както се вижда, се извисяват в тайнствено отвъдната на този свят мараня като три склонили се с горящите си нимби една към друга свещи на един тържествен трисвещник. И ние виждаме, че тяхната заедност е самият им един и неразделим жи­вот. Разбира се, че това е така, доколкото на иконата е изобразен праобразно самият Вечносъщест­вуващ в отвъдмирната си сфера Бог. А Той е любов; любов, както бе казано, е самото му съществуване. Ние обаче виждаме на иконата, и го виждаме неразделно от тази не­разделима едност на ангелския трисвещник оттатък небесата, и още нещо – виждаме, че тази негова неразделимост, така да се изразя, е искони потънала в свръхзадълбочена беседа, в „съвет“. В недрата си тази заедност изначално нещо решава, решила е и го привежда в изпълнение. В недрата на трилика­та Монада, виждаме следователно, тече Слово. И макар да виждаме, че то е съвършено безмълвно, ние явствено го зрем в доверителната сведеност на главите, в буквално взаимоотекването на могъщите торсове, в деликатни­те жестове на десниците на Тримата, и ето, това Слово разбираме (и напра­во го виждаме) – е искони у Бога, в Неговата неразделна Троица. То не е някаква уловена от погледа на иконописеца заговореност. То е животът, сюблимната „тема“ на живота на Тримата.

С други думи, ако с неразделимата едност на Тримата на иконата е иззримос­тено вечното съществуване на Вечносъществуващия, на Бога Троица, то с безмълвната беседа, в която е потънала тази Троица, ни е показан Логосът, Словото на Нейния живот. С един само поглед ние виждаме изобразено по гениален начин както това, че Бог е едност на Трима, така и това, че тази едност на Тримата не е безмълвна; че тя е изначално изричаща Слово и ето това Слово, този Логос в троичната монада е Слово за жертвеното ѝ слизане в света.

Нека да видим следователно неповторимия начин, по който това глаголещо се искони от Тримата Слово е изобразено на иконата на преподобния.

Да, на нея това Слово – Отецът (средният Ангел на изображението), съвсем явствено изрича за Сина, Ангела, изобразен от лявата Му страна, към Когото властно е обърнат неговият торс. Ние виждаме обаче и че този Ангел отля­во е така роден, така близък на средния, така отекващ в самото му сърце, че изричайки Словото си за него, Отец го изрича и за най-съкровено Своето, а значи за онова, което всъщност е… сам Той. Да, Той го изрича на Духа Свети (на Ангела от дясната Му страна), над когото властно е склонил главата си, но онзи, на когото Го изрича, е така дълбоко и изконно потопен в светлина­та на изричаното му, че то сякаш се изрича и… от него самия. Приемайки го за себе си, от Отца и под благославящата десница на Светия Дух, Синът на­край, дълбоко склонил се под клетвената му тежест, го приема колкото като Слово за себе си, толкова и като Слово, отнасящо се и за Онези, които му Го изричат. И това е дълбоко правдиво, защото нали Синът е самото сърце на Отца. И значи отнасяйки го за Него, за Сина, Отец с това самото го отнася и за Самия Себе Си.

Изобщо вижда се, че Словото, течащо в съвета на Тримата, е колкото Слово на всеки Един от тях: на Отеца – че отдава Сина Си, на Сина – че приема да бъде отдаден, на Духа Свети – че благославя и значи също отдава Божество­то, толкова и Слово на Тримата като Едно, защото те и Тримата решават това отдание, и Тримата го извършват.

Словото на Отца за Сина – да бъде отдаден е и Слово на Отца за Него Самия, защото Синът е Неговият собствен живот. Словото на Сина към Отца – че приема да се отдаде, е и Негово Слово за Самия Му Отец, защото нали Него, Него ще принесе Той със Себе Си в жертва. Словото на Духа Свети в ответ на това на Отца и Сина – че благославя това отдание, е и Слово за Самия Него, защото нали Той, Той го привежда в изпълнение.

И тъй, да повторя – съзерцавайки иконата на преподобни Андрей Рубльов, ние буквално виждаме иззримостено изречението, с което започва своето Евангелие свети Йоан Богослов: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан. 1:1). Иззримостено е тоест, че това Слово, както ни разкрива по-нататък евангелистът, е искони решеното в недрата на Троичната Монада, слизане на Бога от пренебесната Му висота и отдава­нето Му в спасителна жертва именно „за живота на света“.

Сега обаче ние трябва да се върнем назад и да си припомним и още нещо важ­но – че откровението за това изначално изричано в божествената Трои­ца Слово, с което начева своето Евангелие свети Йоан Богослов и което е открил на очите ни в иконата си преподобният Андрей Рубльов, християни­те са получили именно в лицето на слезлия на земята Син Божи, в лицето на Иисус Христос. А това означава, че изначалното изричане на това Слово ни се е откровило всъщност в неговата изреченост в света на времето, в сю­блимния кайрос на времето, което пък означава, че изреченото отначало от Бога Слово се е откровило на християните, тъй да се каже, ретроспектив­но. Христос, в Когото това Слово се е изрекло на земята е открил на онези, които са успели да прозрат кой е Той и в какво се състои делото Му. Че Той е изреченосттта, изпълнеността на едно Слово, Което е у Бога изначало и Което Бог е по това си Слово. В начало беше Словото… и Бог беше Словото – постигнал е всъщност първият Богослов на новия християнски авраамизъм. Но повтарям, Той е постигнал това в явилия се в пълнотата на времената Иисус Христос. В Него и от Него му е било откровено, че явилият се на земята в пълнотата на времената Христос е изначалното решение на Бога, изначал­но приведено в изпълнение и в чиято изпълненост Бог искони се покои спо­ред Словото Си. „В начало беше Словото“, казва ни свети Йоан Богослов, „и Словото беше у Бога“, след което допълва – „и Бог беше Словото“. Тоест Бог е, пребивава така, както в начало е решил да пребивава – като положил се в човека, като пожертвал Себе Си за човека, за живота на света.

Да, тази извънвремева едновременност на решение, осъществяване и завер­шение на изреченото Слово, доколкото То е изречено извечно, не може нито да се изобрази, нито да се обхване от мисълта непосредствено. Тя неминуе­мо го фиксира или в изначалието му, в решението за жертвата, или в изпъл­нението, в нейната принесеност. И ако на иконата на преподобния Андрей Рубльов, както бе казано, са иззримостени собствено думите на евангелист Йоан – че „в начало беше Словото и Словото беше у Бога“, тоест, че жертва­та на Сина Божи, принесена в пълнотата на времената, е искони „наредена“ в Божествената Троица, то непосредствено следващите ги – че „Бог беше Сло­вото“, може би най-ясно са ни представени в онази визия на същия Йоан Бого­слов, която му е дадена „оттатък вратата, отворени на небето“, тоест в сферата на вечността, и в която той вижда, че Царят на вечността, Онзи, „Който е бил, Който е и Който иде“, има посред престола Си, тоест именно извечно, Агнец, като заклан (вж. Откр. 5:6) – и на този престол жертвеник Той вечно се и покои.

Да, „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога“ (Иоан. 1:1-2). След тази тържествена итерация обаче евангелистът продължава с нещо, на което следва да се обърне внимание: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан. 1:3).

По-горе отбелязах, че може би най-важната тайна, която в лицето на своя първи богослов свети Йоан прозират християните, е какво, какво от самото начало изрича това Слово, което беше у Бога и което Сам Бог е. Защото имен­но прозирането на тази тайна им е позволило да проумеят в най-пределната дълбочина кое всъщност е ставалото в света, какво собствено е ставало в него. „Всичко чрез Него стана“, казва ни евангелистът, а това ще рече, че всичко, всичко, което е ставало и станало в света, е било в последната си истина това – изричаното от Словото. Свети Йоан Богослов, както се виж­да, дори специално емфазира това свое утвърждение – няма нито едно, нито едно, казва той, което да е станало без Него, да не е станало в последна смет­ка заради Него. Това Слово сиреч е изречено, за да стане нещо, и това нещо е пределната разгадка на всичко, което е ставало и станало в този свят.

И ето, в десети стих от своето Евангелието свети Йоан ни казва (като про­дължение на казаното за Словото): „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан 1:10). Нe позна, сиреч пределната същност на ставащото и станалото в Него, не позна, че всъщност То е изпълнението на Словото, което беше в начало у Бога. И да, светът Го не позна и не можеше да Го познае, защото, както продължава евангелистът, Бога, Открилия се няко­га през облака на планината Хорив, „… никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан. 1:18).

И ето, с явяването на Иисус Христос тайната на изричаното от Словото у Бога става централна и незаобиколима именно в богословски смисъл. Незао­биколима, защото в нея ни е открит вече не просто Богът, Единият, Абсо­лютният, Вечносъществуващият, но и Неговият Логос. Логосът, Който и е Богът. И този Логос, повтарям, е открит в Христос, открит е като Христос. И да, да, както ни казва свети Йоан Богослов, в този Логос, в това непости­гано до изпълването на времената Слово, винаги е имало живот. Изричането му е било „светлина за човеците“, светеща в мрака на смъртното им битие. И все пак светът не Го е познал. Познал Го е едва в лицето на онези, които са приели Христос; които са приели, че изричаното в началото от Бога Слово е било именно, именно това, което Христос им е разкрил – че сиреч Аз, Аз съм ис­кони в недрата, в съвета на божествената Троица и в Мен Бог Отец отнача­ло е решил да положи Себе Си на земята. „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение…“ (Мат. 17:5), чули са и от самия Му Отец свидетелите на началото на Христовия път. И ето, повтарям, с това най-сетне е стана­ло ясно и какво всъщност е ставало в света от самото му начало – искони изреченото в недрата на Бога Слово се е осъществявало и се е осъществило. Станало е ясно, че не просто човекът е раждал, но в него, в човека, в рода му, от самото начало се е раждал Онзи, в Когото Отец по предвечното Си реше­ние е положил Своето. Раждал се е Синът Божи.

Но ето защо трябва специално да се отбележи – цялото старозаветно Писа­ние се разкрива за християнския поглед към него от качествено по-различна перспектива в сравнение с онази, по която са го чели и го четат и до днес старшите авраамити. Разкрива ни се, като ни е засвидетелствано за първи път на онези Христови ученици по пътя за Емаус, когато Сам Възкръснали­ят, като начева от Моисея и от всички пророци, им обяснява всичко казано за Него в цялото Писание (срв. Лук. 24:27). И ние можем да бъдем сигурни, че тия ученици са разбрали всичко писано от древност в това Писание имен­но в Него, а Него Самия пък – като Логоса Божи, разкрил им най-дълбоката и истинна Негова логика: че да, чрез Него и за Него всъщност е било всичко, кое­то е станало. И тъй, ако именно себеполагането на Бога в жертвения Агнец, в Христос, е Неговото изконно Слово, то значи Христос първо и преди всичко е Онзи, в Когото Бог е благоволил да се положи на земята. Доколкото пък е определил този Христос да се роди като Сина на човека, на човешкия род, като Син Човечески, Христос е и Човекът, в Когото Бог пребивава според Словото Си.

И ето в това богочовечество на Христос е най-дълбоката специфика на хрис­тиянското богопознание.