Жак Маритен (1882–1973) е един от най-изтъкнатите християнски философи на ХХ век, виден представител
на неотомизма. Роден е в протестантско семейство, но младежките му години са белязани от относител-
но безразличие към вярата. През 1905 г. той заедно със съпругата си Раиса Уманцева, дотогава последовате-
ли на интуитивизма от философския семинар на Анри Бергсон в Колеж дьо Франс, се срещат с „пилигрима на
Абсолютното“, както те назовават писателя Леон Блоа. Срещата е преломен момент от живота на семейство Маритен, тъй като Блоа ги повежда по пътя на вярата. През 1906 г. те приемат католицизма, а Леон Блоа става техен кръстник. В годините между двете световни войни Жак Маритен се превръща в един от водещите християнски мислители, а книгата му Интегралният хуманизъм (1936) предшества появата на християндемокрацията в Европа. Избухването на Втората световна война заварва Маритен и съпругата му в Северна Америка, откъдето той се обявява срещу режима във Виши. В периода 1945–1948 г. е назначен за посланик на Франция при Светия престол, а между 1948 и 1960 г. е професор в Принстънския университет. След смъртта на съпругата си Раиса през 1960 г. Маритен се оттегля в монашеската общност на „Малките Иисусови братя“ в Тулуза. Автор е на множество книги, сред които: Изкуство и схоластика (1920), Антимодерн (1922), За живота на молитвата, съвместно с Раиса Маритен (1925), Приматът на духовното (1927), Ангелският доктор (1929), Религия и култура (1930), За християнската философия (1933), Залезът на цивилизацията (1939), Мисълта на св. Павел (1941), Кратък трактат за съществуването и съществуващото
(1947), Бог и позволението на злото (1963), Творческата интуиция в изкуството и поезията (1966) и др. Предложеният тук откъс е заключителна глава от книгата Човекът и държавата (1953), обсъждаща идеята възможно ли е световно правителство.

 

Необходимостта от световно правителство

Ако разсъждаваме в перспективата на рационалната необходимост, забра­вяйки за миг фактическата заплетеност на историята, и се ръководим само от логически умозаключения, можем да разберем колко убедително защитни­ците на световното правителство или на политически организирания еди­нен свят отстояват своята гледна точка.

Достатъчно е накратко да изброим доводите, които те привеждат в защи­та на своята позиция.

Изброявайки различните причини за войната (съдържащи се в човешка­та природа и нейната алчност за материални блага), г-н Мортимър Адлер твърди, че „единствената причина за войната се явява анархията“, тоест „състоянието на тези, които се опитват да живеят съвместно без пра­вителство“. „Анархията се случва тогава, когато хората или нациите се опитват да живеят заедно, без никой да се отказва от своя суверенитет.“ Вследствие на което, ако настъпи време, когато войната ще стане невъз­можна, то ще е, когато анархията на нациите бъде преодоляна, с други думи, когато бъде създадено световно правителство.

Разсъждавайки по сходен начин, г-н Стрингфелоу Бар в книгата си Поклонничеството на западния човек пише следното:

„Проблемът, с който се сблъсква поколението на второто примирие, тоест първото поколение на атомния век, явно е най-старият от всички политичес­ки проблеми: как да се намери правителство за общността, нуждаеща се от него, даже ако част от нея вече си има собствено правителство. Племената, съединили се в селото, селата, които са се съединили в градове-държави, подобно на градовете-държави в Италия в епохата на Ренесанса, градове­те-държави, съединили се в империи или формирали суверенни държави-на­ции – всички те са разрешили този проблем. Сега именно нациите-държави, а не селата са управляемите части от неуправляемото общество. Плашещо ново в този проблем е, че в наше време обществото става световно, обеди­нено за добро или за лошо на съвременната наука, съвременната технология и потребностите на съвременната индустрия“.

По такъв начин днес човекът, който е изправен пред една планета, ръково­дена от силата, следва да напрегне своето въображение, за да проумее ар­гумента на Александър Хамилтън, изказан в първата от неговите статии във Федералистът, както и твърдението на Стрингфелоу-Бар, че „цената на мира е справедливост, цената на справедливостта е право, а цената на правото – правителство, както и че правителството трябва да прилага правото по отношение на мъжете и жените, а не да се подчинява на прави­телствата (на щатите)“.

И накрая Хътчинс забележително разкрива в лекцията си „Св. Тома и све­товната държава“, че понятието за плуралистично световно политическо общество напълно се съгласува с основните принципи от философията на св. Тома от Аквино. За св. Тома от Аквино, както и за Аристотел, самодоста­тъчността (не говоря за абсолютната самодостатъчност, а за реалната, тоест относителната самодостатъчност) е съществено свойство на съ­вършеното общество, явяващо се тази цел, към която се стреми еволюцията на политическите форми на човечеството. А изначалното благо, което обез­печава съвършеното общество (благо, единено със самия живот на съвърше­ното общество), е вътрешното и външно мирно състояние.

Така че крайната цел е ясно зададена. Щом като съвършеното общество, към което се стреми нашата историческа епоха, тоест световното поли­тическо общество, бъде създадено, то ще трябва задължително да спаз­ва, доколкото е възможно, свободите (същината на общото благо на мира), сиреч тези безценни вместилища на политическия, морален и културен жи­вот, които с явяват негови части. Обаче отделните държави ще трябва да се откажат от пълната си независимост по-скоро във външната сфера на дейността си, отколкото във вътрешната. А световната държава (вътре в тези строги граници с нейната добре промислена форма) трябва да разпо­лага с тази власт, която естествено се изисква от съвършеното общество: законодателна, изпълнителна и юридическа власт, а също и правоприлагаща власт, необходима за спазването на закона.

Бих искал да добавя, че конституцията, определяща правата, задължения­та и правителствените структури на такава световна държава, може да е само резултат от опита и тежките изпитания, предстоящи в сегашния или бъдещ период на историята. Ето защо предварителният проект за световна конституция, известен като Чикагски план или плана на Хътчинс, е много цен­но начинание. Ако този предварителен проект се разглежда в съответствие с намеренията на авторите си като чисто експериментално „предложение към историята, за да се насърчи по-нататъшната дискусия“, според мен той е един от най-интересните международни проекти, разработени днес, пред­ставящ идеален модел, който изтъкнати учени политолози са създали с риск да разсърдят мрачните песимисти, но и да разбудят мисълта и съзнанието на хора с добра воля и смела изобретателност.

* * *

Идеята за световно правителство, разбира се, предизвиква множество въз­ражения. Самият аз искам веднага да изтъкна най-основното възражение, състоящо се в това, че самата идея може и да е забележителна и прекрасна, но е невъзможна за осъществяване и следователно е опасна, тъй като риску­ва да изпрати в блестящата утопия всички тези усилия, които биха могли да доведат до по-скромно, но и по-реално постижение. Отговорът се състои в това, че идеята за световно правителство се основава на истинска и дълбо­ка политическа философия и не може да бъде нереална сама по себе си.

Трябва да призная, че бидейки последовател на Аристотел, аз не съм прекале­но склонен към идеализъм. Ако идеята за световна политическа общност беше само една красива идея, аз нямаше да ѝ придавам голямо значение. Но аз я смя­там за велика идея, а също така за дълбока и вярна идея. Обаче колкото по-гран­диозна се оказва една идея спрямо слабостите и объркванията в човешкото съществуване, толкова по-предпазливо тя следва да се прилага. И толкова по-внимателни следва да бъдем, без да настояваме за незабавното ѝ осъщест­вяване (предпазливост, която звучи донякъде неуместно в една благоденства­ща страна, където добрите идеи се разглеждат като нещо, което трябва да се осъществи незабавно и именно в този план те са интересни). Не е полезно да се използва идеята за световно правителство като оръжие срещу ненадеждни международни организации, явяващи се в момента единственото политическо средство за продължаване на примирието между народите, с което разполага човечеството. Нещо повече, привържениците на световното правителство в пълна степен осъзнават (Мортимър Адлер особено настоява на този аспект на проблема), че тази идея може да получи живот само след дълги години на уси­лия и борби. Следователно те са наясно, че изводите им за бъдещия вечен мир не са особено приложими в този ненадежден свят. Ето защо всички „за“ и „про­тив“ по въпроса за световното правителство ще бъдат формулирани не от нашето поколение, а от бъдещите поколения.

Политическата теория срещу правителствената теория

Досега разгледах най-общите аспекти на проблема. Може би бих могъл да при­ключа моя анализ тук и да пощадя търпението на читателите. Но ми се стру­ва, че размисълът трябва да продължи. Моят разказ не е приключил и трябва да се изтъкнат още някои съображения.

Работата е там, че дотук проблемът за световно правителство беше пред­ставен най-вече в термините на държава и правителство. Сега обаче ще видим, че идеята за световно правителство може да се разбере по два про­тивоположни начина. Въпросът е следният: по какъв начин сериозната поли­тическа философия трябва да разбира световното правителство? Първото възможно разбиране свежда всичко само до държавите, до правителствата. Нека го назовем чисто правителствена теория. Второто възможно разбира­не за световно правителство разглежда въпроса през универсални и цялост­ни представи за политическата общност. Нека го наречем истинно полити­ческа теория за всемирна организация.

На мен истинно-политическата теория ми се струва истинска, а чисто пра­вителствената – невярна и пагубна. Смятам, че е необходимо да изясним си­туацията, за да изключим всяка възможност за подмяната на едната теория с другата, както и за да се освободим от погрешни тълкувания, присъщи на самата идея за всемирна политическа организация.

Позволете ми отново да обърна внимание на това, че основополагащата по­литическа реалност не е държавата, а е политическата общност с нейните многобройни институции и включващи се в нея общности. Политическото общество, това е народ, организиран посредством справедливи закони. Държавата е отделен орган, занимаващ се с въпросите на общото благо на политическото общество. Тя е най-висшият политически орган; но държава­та е част, а не цяло, и нейните функции са чисто инструментални: държава­та разполага с власт, изпълнява законите и бди над обществения ред с оглед на целите на политическото общество и на народа. И намирайки се в служба на народа, тя трябва да бъде контролирана от народа.

Това, което във Франция се нарича правителство, а в Съединените щати ад­министрация или правителствени чиновници, са хора, поставени да служат на общото благо, които са част както от политическото общество, така и от държавата. Но тези хора са „главата на народа“, посланиците на народа, по от­ношение на който те изпълняват функцията на наместници и който ги избира в рамките на демократичния строй; затова тяхната управляваща функция се ко­рени в политическото общество, а не в държавата. Тези хора са част от полити­ческото общество не защото функцията им се корени в държавата. Те са част от държавата, защото функцията им се корени в политическото общество.

И щом е така, по-добре е да се говори за всемирна политическа организация, а не за проблемите на световното правителство. Проблемът като цяло не е световното правителство, а световното политическо общество.

Чисто правителствената теория разглежда цялата тази проблематика – както съществуването и естеството на световното правителство, така и прехода от сегашното състояние на нещата към световното правител­ство – само в контекста на държавата и на правителството, отделно от контекста на политическата общност. Следователно става дума за процес, който се развива изкуствено и води до образуването на държава без поли­тическа общност като такава – към световен мозък без световно тяло. Световното правителство би трябвало да бъде в този случай абсолютна свръхдържава, лишена от политическо общество и просто наложена в жи­вота на отделните държави и намесваща се в него – дори ако то се формира чрез всеобщи избори и представителство. И това е единствено автентич­ната процедура (всемирната държава трябва да се основава и да се поддържа не чрез представителството на различни правителства, а чрез свободни из­бори, извършвани от хората), но тя се оказва чисто техническа или юриди­ческа и не е в състояние да промени описаното от мен състояние на нещата.

Както навремето стремежът да станеш суверенна личност е бил пренесен от императора на Свещената римска империя към германската нация на кра­лете, когато френските крале са отказали да се подчиняват на Свещената римска империя, а след това от кралете – към държавата, така и същият стремеж трябва да бъде пренесен от държавата към всемирната свръхдър­жава. По силата на трагическа непоследователност, опитвайки се да сложат край на съвременния мит за държавата, хората са принудени отново да се връщат към този мит, към мита за държавата като върховна и надчовеш­ка личност, възцарила се над света. Тогава над човечеството отново ще се стоварят всички хегелиански представи за Държавата.

Стремежът за свръхдържава, обхващаща всички нации, не е нищо друго освен връщане към старата утопия за всемирната Империя. В нашата епоха стре­межът към абсолютна световна свръхдържава би трябвало да бъде стремеж за демократична многонационална империя, която едва ли ще е по-добра от другите империи.

* * *

Това, което описах като чисто правителствена теория за световното прави­телство, е пълната противоположност на онова, което мислим ние – защит­ниците на идеята за световно правителство, в частност привържениците на политическата философия на авторите на Чикагския план. Но колкото по­вече настояваме на собствената си правота, толкова в по-голяма степен би трябвало да осъзнаваме недъзите на погрешната теория и да ги изобличава­ме. Чисто правителствената история за всемирната организация се разра­ботва невярно, тъй като още от самото начало се прави аналогията между това какво е държавата по отношение на индивидите, и онова, което ще бъде световната държава по отношение на отделните държави.

Истинно политическата теория на всемирната организация е разработена вярно, тъй като в нея аналогията се издига на равнището на специалните изисквания на политическия живот и на свободата. Както нееднократно по­казват Адлер и Хътчинс, проблемът е в това да се издигне световната общ­ност до състоянието на съвършено общество или до политически организи­раната международна общност.

Тук бих искал да направя няколко бележки по повод на сравнението, което направих, цитирайки г-н Стринфелоу Бар – сравнението между прехода от племето към селото, от града към кралството или към съвременната поли­тическа общност, а също и между прехода от нашето политическо общес­тво към световното политическо общество. Процесите, за които иде реч, разбира се, са съпоставими само по аналогия и се осъществяват при огромно многообразие от форми. Г-н Макс Асколи рязко критикува това сравнение и обвинява в крайна наивност представите ни, че нашите съвременни поли­тически общества, формирали се исторически, могат или трябва да се раз­виват в световното политическо общество чрез едно, така да се каже, меха­ническо разширение. Тази критика според мен е вярна само по отношение на политическата теория. И не е вярна по отношение на разбирането, което ни предлага истинно политическата теория за всемирната организация.

От друга гледна точка, Анри Бергсон, разграничавайки закритото общест­во – мирското и земното – от откритото общество – духовното, изтъква, че формата на съгласие, обединяваща жителите на селото или на града, може да се разшири от едно закрито общество към друго, още по-закрито общес­тво; но когато става дума за любовта към всички хора, тук ние говорим за преход от един порядък към друг, от сферата на закритото общество към безкрайно различната сфера на откритото и духовно общество, където чо­векът се единява с Любовта, сътворила света. Всичко това е вярно. И ако хората трябва да преминат от днешните политически общества към све­товното политическо общество, тогава гражданското съгласие ще се уве­личава по същия начин. Но гражданското съгласие все пак безкрайно ще се от­личава от любовта, както световното общество безкрайно ще се отличава от Царството Божие.

Тези бележки ни дават възможност да осъзнаем решаващия момент. Преходът, за който говорим, включва в себе си не само изменение в широчина, но преди всичко изменение в дълбочина – изменение на вътрешните струк­тури на човешката нравственост и социалност. В миналото стремежът на хората да живеят заедно е бил нещо основопола­гащо в процеса на формирането на политически общества и той се е налагал в живота с всички средства освен с помощта на свободата. Дори се е нала­гал с войни, тъй като войните, за съжаление, са били най-разпространеното средство (защото са най-примитивни и най-жестоки), за да съединят и сме­сят хората, за да заставят да живеят заедно покорителя и покорения, така че с времето да станат сродни по нещастие. След което е могло да се стигне до гражданско съгласие.

Това време отмина, поне що се отнася до демократичните принципи и изис­квания за справедливост. Ако световното политическо общество бъде ня­кога създадено, то ще бъде създадено със средствата на свободата. Именно посредством свободата народите ще се сдобият с общия стремеж да живеят заедно. Това просто предположение ни дава възможност да оценим важност­та на моралната революция – на реалната революция, към която днес са обърнати надеждите и добродетелите на човечеството, необходимостта от която изтъква и г-н Мортимър Адлер.

Да живеем заедно не означава да заемаме едно и също пространство. Както не означава да се подчиняваме на едни и същи физически или външни усло­вия, на един и същ начин на живот; нито да вървим просто в една посока, Zusammenmarschieren. Да живеем заедно означава да бъдем обединени като хора, а не като зверове, от обща участ, тоест чрез свободно признание, общи страдания и обща задача.

Причината, поради която хората живеят заедно, е позитивна, творческа причина. Хората живеят заедно не защото се боят от нещо. Страхът от войната не е и никога не е бил тази причина, поради която хората са иска­ли да създадат политическо общество. Хората са искали да живеят заедно и да създадат политическо общество в името на определена задача, която е било необходимо да решат заедно. Ако хората поискат да живеят заедно в световно общество, това ще се случи, защото са поискали да решат заедно всеобща задача. Каква задача? Завоюването на свободата. Сиреч хората са осъзнали тази задача, както и това, че тя е достойна за саможертва.

Що се отнася до условията на човешкото съществуване, то най-значимият синоним на израза да живеем заедно, това е да страдаме заедно. Когато хора­та създават политическо общество, те не искат да понасят общи страда­ния от любов едни към други. Ала са склонни да понесат общи страдания от любов към общата задача, към общото благо. Следователно стремежът към общата задача може да е достатъчно силен, за да повлече след себе си съпри­частността към определени общи страдания, които дадената задача и об­щото благо правят неизбежни. Към какви страдания? Към страдания, причи­нени от сплотеността. Достатъчно е да се каже, че самото съществуване на световното общество неизбежно води след себе си до дълбоки изменения в социалните и икономически структури на вътрешния и на международния живот, а също и върху свободната дейност на определен брой хора, може би не най-многочислените в света, но в най-голяма степен свързани с производ­ството на материални блага. Самото съществуване на световно общест­во неизбежно ще повлече (може би относително, но достатъчно сериозно и доловимо) изравняване на жизнените стандарти на всички индивиди. Нека го изразим в най-общи термини: ако задачата би била достатъчно ясна, то – за­ради мира и в името на световната политическа организация, обезпечаваща траен мир – народите на Запада би трябвало да са готови да приемат сери­озно снижаване на жизнения си стандарт, за да помогнат на хората от друга­та страна на Желязната завеса, като се постигне еквивалентно повишаване на техния жизнен стандарт. Това предполага известен морален героизъм, за който, по мое мнение, ние сме слабо подготвени. Хората са нещастни и за да се поддържа траен мир, щастие и свобода за всички, ще е необходимо да пое­мем на гърба си нови задължения и жертви, свързани с живота на хора, живее­щи на другия край на земята.

В тази връзка си струва да цитираме две дълбоки наблюдения на г-н Джон Неф.

„Науката и техниката – пише той – дадоха на човечеството възможност да се разпорежда с материалните ресурси на планетата така, че световното пра­вителство стана необходимо. В същото време науката и техниката лишават индивидите и обществото от визия за себе си и контрол над себе си – единс­твеното, което може да направи сетивното правителство човечно и нужно.“

И по-нататък:

„Цената на мира е отказ в някаква степен от успеха като главна движеща сила на мисълта, действието и политиката“.

Задачата тук е в това науката да се усъвършенства посредством мъдрост­та, а критерият за благо и за служба на благото да измести критерия за успех.

Едно политическо общество е организиран народ. Разбира се, единството на световното политическо общество трябва видимо да се отличава от един­ството, свойствено на кралствата или на нациите, към което е привикнало нашето мислене. Това трябва да бъде не федерално единство, а по-скоро плу­ралистично единство, което се постига чрез заздравяване на устойчивото различие между отделните политически общества. Несъмнено когато казва­ме, че общността на нациите трябва да формира политическо общество, отчитайки ограниченията, на които бива подложена, ние имаме предвид, че обществото на народите трябва да формира един народ въпреки неизбежни­те ограничения на плуралистичното единство. Което означава, че сред всич­ки народи трябва да се развива усет за общото благо на този един народ и то да надделее над усета за общо благо на всяко отделно политическо общест­во. Чувството за гражданско съгласие, възникнало в един народ, също тряб­ва да се развива, и то едновременно с развитието на политически структу­ри, тъй като гражданската любов или дружба са душата и животворящата сила на всяко политическо общество. Да настояваме обаче, че чувството за всемирното гражданско приятелство или за всемирното общо благо е пред­варително условие за изграждането на световното политическо общество, означава да поставяме каруцата пред коня. И все пак някои начинания вече се формират в душата на народите. Те се съдържат в свободната воля за съв­местен живот, която се явява основно условие за създаването на световно политическо общество, възникващо чрез свободата.

* * *

Ние виждаме как раждането на световното политическо общество трябва да стане резултат от развитието на жизнен процес, към който да е съпри­частна дейността на всички официални и частни институции, заинтересо­вани под някаква форма от възстановяването на сътрудничеството между държавите, където основна роля трябва да играе стремежът на хората от всяка нация да живеят заедно в мир.

Имам предвид този стремеж, който помита по пътя си всякакви препят­ствия като митовете за държавите като суверенни цялости или предубеж­денията на правителствата, пораждащи в самите народи нещастие и умо­ра, закърняване на разума и природен егоизъм.

По аналогичен начин ние виждаме как световната държава трябва да се сдобие със собствено политическо общество: това плуралистично световно полити­ческо общество трябва да е изградено не само от международни и наднацио­нални институции, които изискват световно правителство, но също така (и то на първо място) от отделни политически общества със собствената им политическа структура и живот, със собственото им национално и културно наследство, с техните разнообразни институции и общности; всичко това съ­държа в себе си и освещава самата тази воля, която освен всичко друго трябва да доведе до всемирното мирно съществуване и която може да постигне цел­та си само чрез създаването на световно политическо общество.

Тук е желателно да въведем още едно ново понятие – понятието за несъвър­шено политическо общество; имам предвид, разбира се, несъвършено полити­ческо общество като част от някакво съвършено общество, което не е било познато на древните и в което по силата на неговата природа, функции и ка­чества всичко е поделено между множество отделни политически общества. В световното политическо общество нациите трябва да станат по право и с гаранциите на висшия правов ред онова, което те вече се явяват фак­тически (или анархически), а именно – несамодостатъчни или несъвършени политически общества. А световната държава, разгледана отделно от тях и само в своите наднационални институции, трябва да се възприема като несъвършено политическо общество. Само световното общество, взето като цяло, заедно с наднационалната държава и множеството нации, може да бъде съвършеното политическо общество.

По такъв начин става ясно защо независимостта на нациите няма да бъде подложена на риск (а по-скоро ще укрепне) чрез създаването на световното политическо общество. Държавите трябва да се откажат от привилегията си да бъдат суверенни, сиреч от привилегии, които те никога не са прите­жавали. Те трябва да отстояват пълната си независимост, тоест онова, което вече са изгубили. Държавите трябва да се откажат от нещо, с което сега разполагат, но чието използване по-скоро им вреди, отколкото да е от полза за тях самите, за нациите и за мира, а именно – притежаването на вър­ховна независимост. По такъв начин те могат да постигнат реална, макар и несъвършена независимост – много по-висша от тази, с която в момента разполагат. Те могат да постигнат тази независимост по силата на факта, че вътрешният им политически живот, бидейки освободен от заплахата на войната и от вмешателството на съперничещите си нации, може да стане реално по-автономен, отколкото е сега.

Някои се боят, че грижата за справедливостта, която според Чикагския про­ект е основно задължение на световната държава, може да доведе до мак­симално земна власт на световното правителство. Но в случая те мислят за държава без политическо общество. Осигуряването на справедливост по­средством закона, което е основна функция на държавата, очевидно трябва да е основна функция и на световната държава. Но тази функция предполага и всички други способи за осигуряване на справедливостта – правовите, со­циални, морални даже „стихийни“ способи, чрез които така или иначе се обез­печава справедливостта в безкрайното разнообразие от съществуването на нации. И макар човешката справедливост да е слаба, все пак тя е изначално необходима за човешкото общество. В тази връзка е трудно да се каже, че съвременният свят страда от излишък на справедливост.

Що се отнася до практическото приложение на теорията, то от всички предшестващи разсъждения се налага един извод, а именно: преходът към световно политическо общество предполага разгръщането на стремеж за съвместен живот у всички народи и най-вече у великите народи на света. Всеки опит да се основе световна държава извън това универсално основа­ние ще доведе до половинчата универсалност, която постепенно ще обхване цялото и се опасявам, че по-скоро ще води към война, отколкото към мир.

Вторият извод се състои в това, че преходът към единен и политически ор­ганизиран свят може да се случи само след много дълго време. Знам, че вре­мето е относително не само в този смисъл, че дългото време на личния ни опит е исторически краткотрайно, защото времето се ускорява в хода на човешката история. Затова периодът на съзряване може да се стори без­крайно дълъг на нещастния човешки род.

Печално е, че е невъзможно да се установи вечен мир след откриването на атомната бомба. И не по-малко прискърбно е, че откритието на атомна­та бомба е било неизбежно. Което става още по-печално поради факта, че двадесет века след Благата вест от Витлеем човечеството все още се намира в предисторическата епоха, поне що се отнася до въплъщението на Евангелието в реалния живот. Сега човешката история не се намира на етапа на свободното творческо развитие, а в момента оценява своите за­губи. Ние изплащаме вековните си исторически дългове. Древният Израил в такива мигове се е обръщал към Бога със самообвинение и с надежда. Ние сме по-горделиви и по-малко се уповаваме. Често съм изказвал мнението, че основ­ните ни проблеми не могат да бъдат окончателно решени, преди да настъпи великият прелом и великото помирение, които е възвестил апостол Павел.

Ала творческият процес явно или неявно винаги има място в историята и най-мрачните периоди често се оказват най-плодотворни. Ако нациите все още са длъжни да се освобождават, при това по доста ненадежден и несъвършен на­чин от опасността от всеобща разруха, и ако създаването на политически орга­низирано световно общество може да се очаква в далечното бъдеще, то именно тук се крие причината за пламенната надежда в това съзидание. Затова и нача­лата на неговата подготовка днес предизвикват огромен ентусиазъм, а пробуж­дането на общо съзнание разкрива необходимостта от подобно движение.

Тази задача са си поставили мъжествени и далновидни мъже най-напред в Чикаго, и то шест дни след като първата атомна бомба е била хвърлена над Хирошима. Такава задача очевидно ще се превърне в постоянна задача за об­разование и просвещение, за обсъждане и изучаване. И тя ще се решава по­средством усилията на съвместните структури на Организацията на обе­динените нации и чрез съвместните усилия на мнозина, които поддържат подобна федералистка идея.

Но съществува ли сега някакъв начин да се внедри в съвместната структура на света неин зародиш, колкото и малък да е той, или някакво първо начинание, колкото и слабо да е то, които да се превърнат в политическа подготовка за основаването на световно политическо общество? Всеки може да размишлява над това. Но позволете ми в хипотетична форма да изкажа своите съображения.

Струва ми се, че новият върховен орган, който не трябва да разполага с ня­каква власт, но задължително трябва да притежава морален авторитет, би могъл да бъде приет от държавите, което е първата важна стъпка.

Нека си представим някакъв всемирен съвет, чиято функция би трябвало да е само функция на етическа и политическа мъдрост, и който трябва да се състои от най-изтъкнатите и най-опитни специалисти в областта на етиката и юриспруденцията. Да си представим, че членовете на този висш консултативен съвет се избират от различните народи в света по някак­ва безпристрастна методика на пропорционалното разпределение, като се избират пряко от всички нации хора, предварително препоръчани от инсти­туциите и правителствата на всяка държава. Нека предположим, че веднъж избрани, те губят националното си гражданство и се сдобиват с всемирно гражданство, за да станат независими от всяко правителство и съвършено свободни в упражняването на своята духовна отговорност.

предположим, че тези хора изразяват единствено собственото си мнение и са защитени чрез взаимни гаранции, дадени от държавите. И да предпо­ложим също така, че те са лишени от всякаква власт, в пълна противопо­ложност на действащия сега Международен трибунал, че не разполагат с ни­каква юридическа власт. Нито едно правителство не може да ги призове да приемат едно или друго решение, те не трябва да имат юридическа връзка с ООН, трябва да са просто свободни, за да изразяват пред правителствата и нациите онова, което наистина смятат за справедливо. Ако такъв върховен консултативен съвет функционира наистина мъдро, независимо и твърдо, и се съпротивлява срещу оказвания върху него натиск, тогава моралният му авторитет само ще нараства, както и влиянието му върху общественото мнение. Той е длъжен да апелира към съвестта на хората.

Предполагам, че тогава ще имаме наистина всемирна институция, чийто ста­тут ще бъде защитен от вмешателството на което и да е правителство; но в същото време тя няма да разполага с власт. Изпълнявайки чисто морал­на функция, тя би трябвало да има възможност да изкорени страха – страха от интриги в обкръжението, от загуба на престиж и т.н. Следователно, ако осъществи едно показно служение на моралния дълг, което и най-циничните правителства смятат за необходимо, тогава идеята за подобен консулта­тивен съвет ще бъде приета от всички държави и правителства.

Възхищението от тази идея ме подтиква да приема, че нейното осъществя­ване може да доведе до възникването на нещо наистина необходимо, а имен­но – организирането на международно обществено мнение.

Благодарение на тази идея хората могат да бъде просветени и да им се помогне да решат най-сложните проблеми на съвременността, свързани с благото на света. Някои от тези проблеми са такива, че решаването им се превръща в истинско мъчение за човешката съвест: имам предвид преди всичко проблемите на спра­ведливата война. Хората знаят, че да участваш в несправедлива война, означава да участваш в убийство. От друга страна, хората казват, че всичко става тол­кова неясно и объркано, че им е трудно да отсъдят във всеки конкретен случай: длъжен ли съм да участвам в това, възможно ли е то да се явява престъпление и нима моето правителство не се ориентира по-добре от мен в този въпрос дори ако съм немец в периода на хитлеристката война? И обратното, постоянната честна съпротива обикновено се оказва трагична илюзия, не по-малко пагубна за справедливостта, отколкото сляпото подчинение. Предишните критерии, определящи справедливите и несправедливи войни, са остарели, но пък забра­вата на различието между справедливото и несправедливото в случай на война води до елементарен отказ от моралния разум. Би било добре при конкретно и важно стечение на обстоятелствата в международния живот някакъв „сенат“ от мъдри хора да казва на народите по света къде, по тяхно мнение, е пътят на справедливостта.

 

Превод от френски: Тони Николов