Проф. д.ф.н. Георги Каприев (род. Бургас, 1960) е завършил философия в СУ, специализирал е в Кьолн и Париж. Член на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) и на Обществото за философия на Средновековието и Ренесанса (GPMR) в Германия. Съосно­вател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Гост-професор в Кьолнския университет 2005/6 и 2013 г. Гост-лек­торати в университетите на Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Карлсруе, Кьолн, Лече, Лозана, Милано, Мюнстер, Скопие, Хамбург, Хановер, Цюрих. Автор на 24 книги, между които: Lateinische Rivalen in Konstantinopel: Anselm von Havelberg und Hugo Eterianus (Peeters, Leuven 2018); Механика сре­щу символика (Изток-Запад, София 2017); Византийски етюди (Комунитас, София 2014); Византийска философия (Изток-Запад, София 2011); Максим Из­поведник. Въведение в мисловната му система (Изток-Запад, София 2010); Philosophie in Byzanz (Königshausen & Neumann, Würzburg 2005); ...ipsa vita et veritas. Der „ontologische Gottesbeweis“ und die Ideenwelt Anselms von Canterbury (Brill, Leiden 1998). Главен редактор на philosophia.bg. Съиздател на Архив за средновековна философия и култура и Bibliotheca christiana. Преводач от ла­тински, старогръцки, немски и руски.

През 1993 г., в хода на последния си семинар, Алберт Цимерман бе сгълчан, че не е философ, а историк на философията. Той се ядоса. Удари по масата и каза: „Няма историци на философията, а само философи, някои от които обаче поз­нават по-добре историята на занаята си“. Впрочем като пример за философ тогава му бе противопоставен Хабермас. Междувременно обаче той също написа и една история на философията.

1. Философията е диалог между философи

„Самата история на философията е момент от философията... Колкото ис­торикът на философията е по-близо до предмета, толкова по-решително са­мият той е философ“ (Карл Ясперс).[1] В широкия спектър от „философии на…“, например на природата, културата, езика и т.н., историята на философията е философия на философията.

2. Има ли все пак някаква разлика?

Диалогът между философи, които са съвременници, много често също проти­ча без лични срещи, без разговор лице в лице. Разликата е там, че философите от отминалите епохи, като например тази на Средновековието (независи­мо какво значи това), принадлежат на друга културна, социална и ментална парадигма. Диалогът с тях създава дистанция спрямо нашата съвременна ситуация, която осигурява една решителна критична позиция, една приви­легирована гледна точка, която е основата на всяка свободна от идеологии философия, а други видове философия няма.

3. Стълбовете на привилегированата гледна точка

Дори в средновековното пространство, което днес наричаме европейско културно пространство, няма една-единствена философска парадигма, а е в действие мрежа от паралелно действащи философски традиции: латинска, ислямска, еврейска и византийска, всяка от които е многостволна. Техните ризоми са в продуктивна свързаност, осъществяваща се в разнообразни стълкновения.[2] За разлика от богословските, философските тези се обсъж­дат, приемат или отхвърлят без оглед на вероизповедалната основа, неза­висимо от това, че огромната част от философските учения имат за свой аксиоматичен фундамент верските начала.

Има още една характерна черта на така наречената средновековна филосо­фия, която може да е особено поучителна за днешното състояние на филосо­фията. Наричам я „смелост на разума“. Философите знаят със сигурност, че естественият разум има граница даже когато се приема, че тя има потенция да се разгърне до безкрайност. Философите на новото време спират пред тази граница. Тук като най-ярки примери следва да бъдат споменати Кант и Витгенщайн. При цялото си знание за това положение така наречените сред­новековни философи се опитват да мислят и отвъд границата, да преминат оттатък нея. Резултатът е разширяването на потенциала на философско­то мислене, увеличаването на неговите способности за експанзия.

4. Атемпоралната същина на философския диалог

За разлика от останалите науки, налагането на една нова философска па­радигма не снема по-ранните безостатъчно. Наистина, понятия, формули­ровки, светогледни схващания се модулират, коригират, заменят в хода на времето. Има обаче философски въпроси и решения, които са в актуален дис­кусионен оборот вече повече от 26 столетия. Съществува в европейската култура голямо число исторически процеси, при които концепции и перспек­тиви са бивали прекъсвани, изоставяни, преди да е бил изчерпан потенци­алът им, занемарявани, забравяни. Работата на историята на философията е да ги прави отново видими в тяхната продуктивност за днешните фило­софски развития.

5. Един пример: византийската философия

Вече повече от 30 години съм ангажиран с изследване на византийската фило­софия, тоест на философските учения в източноевропейската християнска традиция. След над хилядагодишно съществуване нейното налично битие затихва окончателно около средата на XVIII век. Тя бе не просто забравена, включително в региона на своя произход. От XIX век насам „аргументирано“ се твърди, че във Византия никога не е имало философия. Има колеги, които и до днес разпространяват тази „истина“. Първата книга за византийската философия е публикувана през 1949 г. от Василис Татакис.

Интензивните изследвания през последните 40 години убедително показаха както общите места с останалите традиции и особено с латинската, така и уникалните свойствености на този вид мислене. Сред тях следва да се спо­менат най-напред учението за принципите/логоси на нещата, учението за същностните и творческите действия/енергии, съответната им теория на познанието, понятието за ипостас, безкомпромисно психосоматичната антропология, понятието за свобода, историчната метафизика.

Тези и подобни позиции се превърнаха в „новооткритие“ за много научни дис­циплини, като напр. квантовата физика, психологията, социологията и т.н., заимстващи от тях начини на наблюдение, изследователски методи, аргу­ментативни подходи или понятия за установени, но недефинирани понятий­но феномени. В дисциплинарното пространство на философията са, от една страна, доказуеми философски програми, които повече или по-малко се самооп­ределят чрез тази парадигма. От друга страна, могат да бъдат установени експлицитни или опосредени заимствания от тази философска перспектива при успешните неонтотеологически метафизични проекти от последните десетилетия, които полагат усилия да инкорпорират епистемния, антропо­логическия и историческия момент (Андреас Шпеер).[3] Византийската филосо­фия стана отново продуктивна.

6. Заключение

Целта на философстването върху историческия живот на философията е да направи отново жизнени и действени философските потенциали, кои­то са били не съвсем или съвсем никак актуализирани в хода на този живот. „Историкофилософското изследване е модус на автентичното философства­не“ (Цочо Бояджиев).[4] Историкофилософската работа е животворящо дейст­вие за същността на философията.