Кирил, Патриарх български (1901–1971) е първият български патриарх след възстановяването на независимостта на Българската православна църква (1870). Патриарх Кирил поема ръководството на Българската православна църква в един повече от труден момент в края на сталинска-та епоха, когато Църквата е подложена на гонения, а атеизмът е държавно провъзгласен като официална доктрина. Бъдещият патриарх е роден в София на 3 януари 1901 г. с рождено име Константин Константинов. В периода 1914–1918 г. учи в Софийската семинария. От 1920 до 1925 г. следва богословие в Софийския универ-ситет „Св. Климент Охридски”, а сетне – в Белград, Загреб и накрая в Черновци (днес в Украйна), след което приема монашество. През 1927 г. защищава докторат и получава степен доктор по богословие. В годините 1928–1930 специализира философия в Берлинския университет. През 1936 г. е ръкоположен за Стобийски епископ, а от 1938 г. е избран за главен секретар на Св. синод. Скоро след това е избран за Пловдивски митрополит. В годините на Втората световна война заедно със Софийския митрополит Стефан и Видинския Неофит оглавява акции против депортирането на българските евреи в нацистките лагери на смъртта. На 10 май 1953 г., при възстановяването на Българската патриаршия на Третия църковно-народен събор, е избран за Софийски митрополит и първи Български патриарх след св. Евтимий Търновски. От 1970 г. е академик, доктор хонорис кауза на Софийската, Московската и Санкт-Петербургската духовна академия. Умира на 7 март 1971 г. и е погребан в Бачковския манастир „Успение Богородично”. През 2002 г. е провъзгласен за Праведник на света в Иерусалим заради дейното му участие в спасяването на българските евреи. Автор на книгите: Паисий, митрополит Пловдивски в църковно-народната борба, Пловдив, 1948, Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820–1906), София, 1952, Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание, София, 1955, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1978, София, (т. I – 1969 г.., т. II – 1970 г.), Граф Игнатиев и българският църковен въпрос, София, 1958, Екзарх Антим (1816–1888), София, 1956, Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX в., София, 1962, Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879–1895), София, 1968, и др.