Калин Янакиев: Днес ви предлагам да обсъдим една тема, която е изключително мъчителна за религиозната и за философската  мисъл. Същевременно тя има и свои съвременни проявления. Това е темата за теодицеята или за богооправданието. Съзнавам много добре, че тази тема може да прозвучи за мнозина стряскащо – ние да оправдаваме Бога, нали Той е всемогъщ, нали Той е всесвят, нали Той е премъдър и всеблаг, нима Той се нуждае от нашите оправдания?! На вас ви е много добре известно обаче, че изглежда мъчителността на проблема се поражда тъкмо от това, че макар Бог да е всемъдър, всеблаг и всемогъщ, в света съществува зло. И което е най-мъчителното – често пъти съществува зло, което е, поне наглед, абсолютно безсмислено, зло, което няма никакво разумно обяснение или никакъв разумен смисъл. Е, следователно задава човешката съвест или страдащото човешко сърце въпроса: как Бог е всеблаг, как е всемогъщ, как е премъдър, след като е допуснал на този свят да има безсмислено страдание, напразно страдание, огромно страдание и по обем, и по интензитет. Тоест този въпрос не може да не бъде зададен. Вие също така много добре знаете, че на този въпрос са давани многобройни отговори. Дали трябва да повторим тези отговори, чисто образователно, или е добре да помислим върху самия феномен теодицея? Да помислим доколко има правда в този вопъл на човешкото сърце и доколко действително бихме могли да извършим подобно богооправдание, ако въобще се одързостяваме да го извършваме.

Георги Каприев: Да, разбира се, голямо нахалство е това от наша страна.  Трябва да кажа, че няма начин да не повторим някои от вече извървените пътища по простата причина, че те са част от мисловния фонд на човечеството – поне на християнското или на авраамитското човечество. Защото, помислете, в елинската митология мигар някой е съдил боговете за злото?  Напротив, според самите митове те щедро произвеждат зло, за да кулминира цялата работа в богинята Съдба, която несправедливо дава добро или зло, без оглед на заслуги и деяния. Това е авраамитски феномен, но на мен ми е по-лесно да говоря за християнството, доколкото го познавам по-добре. Ще кажа, че за християнството това е болезнен проблем тъкмо защото Бог се мисли, от една страна, като всеблаг, а от друга страна – като Творец на света от нищо. Няма я там злата и съпротивяваща се материя, която изкривява разни работи, тя е сътворена заедно с формата. И в този смисъл е близко до ума да се задава въпросът: добре, откъде идва злото, unde malum? Това е класически въпрос през всички християнски векове и особено за средновековната схоластика. Предлагам да вървим нататък, за да не разсейваме вниманието, а после сигурно ще кажа нещо за експериментите за отговор по този въпрос, които аз познавам.

Цочо Бояджиев:  Въпросът е, че християнството заварва някакви отговори на подобни въпроси, които обаче са нефункционални и не могат да бъдат приети. Георги Каприев спомена за материята като зло. Допускането на конкурентен бог всъщност снема всемогъществото на Бога. Бог, който не е всемогъщ, който винаги се съобразява с някакъв партньор при създаването на нещата, не е Бог. Може също да се допусне, че след като има зло в света, Бог, който е Творецът на всички неща, е всъщност създателят и на злото, тъй като има някакво съотношение между причината и следствието. След като следствието е зло, в някаква степен злото би трябвало да присъства и в производителя на това зло. И двете хипотези не са приемливи, тъй като пък втората снема всеблагостта като характеристика на Бога.

Владимир Градев:  Все пак не можем да не отчетем, че самият термин теодицея е твърде нов. Той е изкован през Просвещението от Лайбниц, който отговаря на дотогавашните решения на въпроса за съвместяването на Божието всемогъщество и всеблагост с наличието на злото и страданието в света. Всъщност първото и голямо решение го дава още Платон в “Държавата” и “Законите”, където заявява чисто и просто, че Бог е невинен, θεός αναίτιος. По- нататък тази теза ще се потвърди в някои от големите стратегии на западното мислене – било елинистична, било християнска.  Другата голяма стратегия ще бъде на дуалистите, апокалиптиците и т.н., които ще кажат: дори и сега светът да е в плен на злото, ще дойде момент, когато всичко ще се оправи, ние знаем начина, по който това ще стане и ще решим всички проблеми. Със силата на своя разум Лайбниц – а той е безспорно голям философ и математик, един от създателите на съвременната математика – заявява, че проблемът просто не съществува, че разсъждавайки върху всички възможности,

Бог изчислява възможно най-добрия свят, че всеки друг свят щеше да бъде по-лош от този, който съществува в момента, и ние трябва да приемем, че живеем във възможно най-добрия от световете. Това е прочутата теза на Лайбниц, която преразказвам съвсем опростено.

И ако все пак се случват някакви злини, дори такива, които са необясними за нас – например природните бедствия или страданията на невинните, те може би са необходими в цялостния план на мирозданието и в крайна сметка ще бъдат за добро или необходимо зло. Скоро след това – на 1 ноември 1755 г., тоест близо 40 години след смъртта на Лайбниц – се случва Лисабонското земетресение. То привлича вниманието и заради това, че става на 1 ноември, деня на Вси светии, когато цялото население на Лисабон е в храмовете, където се отслужва празничната меса. Всички храмове са разрушени, почти цялото население загива, с изключение на обитателите на квартала на червените фенери, който се е намирал близо до пристанището и единствен остава недокоснат от земетресението.  Тогава Волтер, обзет от Schadenfreude, злорадство, пише своята прочута поема за Лисабонското земетресение, в която казва: ето какво се случи в най-благочестивия град, това не порази Париж, столицата на разврата, не порази дори квартала на разврата в Лисабон, а всички благочестиви хора с техните деца. След това той пише и прочутия “Кандид”, за да покаже какво може да се случи на човек в най-добрия от всички възможни светове. Малко по-късно Кант пише не по- малко прочутата си статия за невъзможността на всяка теодицея, на всяко оправдаване на Бога за наличието на злото в света, като доказва, че във всеки един от тези моменти на Бога се приписват характеристики, които са по същество аморални, а оправдавайки злото или отговорността на Бога за злото, ние фактически оправдаваме себе си и собствения си недостиг на морално чувство. Тъй че Кант заявява: за разума този проблем не съществува. Разбира се, с това проблемът не се изчерпва нито от интелектуална, нито от религиозна гледна точка. Проблемът си остава все така предизвикателен и бихме могли да разсъждаваме за него. (…)